Из "Книга за звездите"

Петър Осоговец е един от Богомилските епископи, известен още като Доростолски епископ. Основава църкви в Доростол, където година след встъпването си става епископ в Рига, Севастопол, Краков и Виена.

Като човек от народа, той е с искрен и жив темперамент, правдив и рязък характер.

Благодарение на писателя Николай Райнов – носител на Богомилския Дух, ние можем да се докоснем до магичните слова за звездите и небето:
„А в Четвъртия Ден Господ създаде звездите – да красят твърдта небесна – и да бъдат знамение за векове и народи.

Създаде ги Вечният от най-тънката си плащеница – от бисерната багреница на своя блян ги създаде.

Седем едри звезди сътвори Предвечният – и седем области от небето им повери.

Най-първо създаде Слънцето с неговата бяла нимба и му даде да владее над царството.

После изсече с резец Месечината, забули я с прозирно седефно покривало, пусна я в бездните – и повели и да властва над Целомъдрието.

След нея от златен сплав изля Звездата на Вожда, която ромейци зват Зевс, - поръси я с вино от своя потир – и заповяда и да бди над Славата.

Тогава от своя божествен ум изригна два сърпа, склопи ги, та сътвори Вечерницата, която ромейци зват Афродита, - и нареди я да владее над Любовта.

Подир това създаде една загадъчна звезда, която съдържа в себе си смисъла на вси останали, - Звездата на Посланника, която ромейците зват Хермес – и сложи я да повелява над Посвещението.

След нея създаде кървава звезда – Звездата на Бранника, която ромейци зват Арес – и ней заповяда да владее над Кръвопролитието.

И накрай проля своя царствен гняв в простора и метна своята диадема, разпален от ярост - . че звездата не изгрява още.

И чакаше цели часове Господ да се разпали звездата, а тя не изгряваше още.

Та тогава архангел Михаел сложи кротко едър едър елмаз сред пръстена на Божията диадема; и сжалиха се вси ангели над изгубената Божия корона – и заплакаха.

И сълзи обляха диадемата на Бога – и разпалиха огън сред – дано изгрее.

Та блесна голяма звезда, - черна звезд се роди – мрачна и замислена - : Звездата на Отшелника, която ромейците зват Хронос – и повеля и даде Господ да пази Тайната.

И обгледа после Бог делото на своята ръка – и всичко бе гиздаво.

И засмя се Иехова и рече:

- Добро е!

И тогава настъпи властно Четвъртата Нощ.

И през нощта на творчеството си Вечният разсипа в простора бисерите на своя сетен блян – и родиха се безчет звезди, а сетне възторжено погледна безкрайната звездна плащаница, що се диплеше пред окото му – и в прехлас метна пъстър лентион в простора.

И роди се тогава Млечният Път –

................................................................................................................................................

И вложи Елохим седем духа в седемтях светила небесни, та седем ангела се родиха.

И повери на всеки ангел по един от седемте народа – да го води.

И ангелите, на които бе поверено да водят народите, се сдружиха с ангелите, що бяха пазители на тези народи, та всеки народ имаше по два ангела: един – да го води, а друг – да го пази. –

Слънцето разпери крила над Масър, Месечината – над Междуречието, Вечерницата се спря Гърция, Звездата на Посланника покри с лъчи Иудея, Звздата на Бранника – Рома, за Звездата на Отшелника – Бизанс.

А народите се не бяха родили още на земята, но те живееха в чертозите на Господнята Всемъдрост.

И вси народи получиха от Вечния по един звезден дух. – Само над България тъмнееше мрачина – и звезден ангел не развя крила над нея.

И ронеше сълзи ангелът, що пазеше България, чче всички си имаха другар, а той – нямаше.

И с плач поиска от Бога звезден дух, - другар да му бъде.

Та се смили над него Иехова, ала нямаше вече звезда и звезден дух.

И духна тогава Бог в простора – и осени с божествено мановение Млечния Път, та рой светли ангели се родиха там – повели Бог на Млечния път да властвува над България.

................................................................................................................................................

И превратна участ спря крила над българи: през изкус и съсипни ще мине България, ала – ще изтрае.

Погасна нимбата над Масър, умряха двата народа – близнаци на Междуречието, изгоря Гърция, погина Иудея, разсипа се Рома: само Бизанс и България останаха.

... Но този, що се вслушва в пророчески вещаниа, знае твърдо, че неповолни бранни дни ще разсипят Бизанс навсегда, а България като Огнена Птица ще се възражда из собствена пепел, та до край на векове ще пребъде.

Защото – гаснят звезди една по една. Ала Божият Лентион ще свети вечно – и Млечният Път ще бъде свет саван на мъртвата вселена...

Автор: Петър Осоговец

Източник: Книга за звездите,

КАКВО ДАДОХА ТРАКИТЕ НА СВЕТА?

Рано или късно истината излиза наяве. Откраднатото става бреме за крадеца, а лъжецът плаща за деянията си с позор. За сметка на това, тези, които са били ощетени ще получат полагащото им се. Ще получат слава и престиж, ще получат самочувствието, което заслужават.

Ние сме потомци на велик народ, чието име обаче е омърсено с безброй лъжи. За жалост на добротата и благородството на дедите ни бе отговорено с мерзост и злоба.Това е реакцията на примитивния и неблагодарния, на този, който не е дорасъл за власт, но я желае на всяка цена и не се спира пред нищо, за да постигне целта си.

До неотдавна нашите деди траките бяха считани за груби, войнолюбиви варвари. Често бе цитиран цар Терес I, който казва, че, ако не воюва, му се струва, че не се различава по нищо от конярите си. Споменавано бе и ливиевото описание на траките, обрисуващо ги като ръмжащи хищници, спускащи се стремително и страшно към редиците на римските легионери...

Не може да се отрече, че траките са всявали ужас на враговете си. Не може да се отрече, че са били ценени и високо заплатени войници. Йордан не случайно твърди, че сред древните царствало вярването, че сам богът на войната произхожда от рода на гетите, които Херодот нарича най-храбрият тракийски народ. Да, дедите ни са били често господари на бойното поле, но воденето на война не е тяхното единствено качество.

От средите на дедите ни траките произлизат човеколюбиви доктрини, който изпреварват хуманистичните учения на западноевропейците с хилядолетия. Учението на великият Залмоксис става основа на келтската религия. Знанията на гетския мъдрец обогатяват дори и гърците както знаем от Платон. Много по-рано, Орфей, Линей, Музей, Тамир, Евмолп, Имарад и други траки дават култура на гърците и по този начин поставят основите на цивилизацията им.

Тракийско културно влияние има и не само върху гърци и келти, но и върху римляни. Култът към божеството Палес е от тракийски произход. От тракийски произход са и култовете към Атис и Кибела, да не забравяме и Марс-богът на войната. Това, че траки са населявали Апенинския полуостров разбираме от многобройните тракийски топоними оставени там. Става дума за Брентесиум, Калeтра, Хеба, Пирги, Руселе, Весентиум, Перусия, Колатия, Сатрикум, Скапта, Калес, Калатия, Стабия, Каласарна, Балесиум...

За древните трако-римски отношения загатва Тит Ливий. Описвайки събития от II век преди Христа Ливий споменава за стара дружба между цар Котис, неговите предци, тракийският народ и римляните – История на Рим, XIV.43. Не е уточнен периода, в който са започнали приятелските отношения между дедите ни и жителите на Вечния град, но щом са употребени изразите – предците на Котис, стара дружба, то връзката между римляни и траки ще да е била от векове по-рано...

Траките повлияват също населението на Британия и Ирландия. В старите келтски предания се говори за идването на народа болги от Тракия. На тези хора се приписва създаването на цивилизацията в Ирландия, въвеждането на закони и въдворяването на справедливост. До началото на XIX-ти век тези данни са били добре известни, но след време някой, който е притежавал средства и влияние ги е премахнал. Сякаш е бил изплашен от това, че в краят на XIX-ти век българите вече не са окупирани и безправни, а свободен и горд народ, който търси справедливост и истината за миналото си...Днес можем да намерим ценните сведения само в антикварните издания на енциклопедия Британика-  “The Thracian party become the ancestors of the second colonizing race, Fir Вolgs” (Encyclopaedia Britannica, Dictionary of Arts, Sciences, and General Literature, 9th ed. Vol.V, Henry G. Allen and Co, 1833, p.299).

Още много други народи са повлиявани от дедите ни, но дори само на гърци, римляни и келти да бяхме дали знания и култура, това не е никак малко. Рим от своя страна оказва силно влияние на иберийци, германи и др. Без намесата на дедите ни Европа нямаше да е това, което е. 

За някои хора тези думи ще прозвучат като нещо пресилено, невероятно. Подобно държание е напълно логично при посрещане на нови данни. Ние бяхме лъгани дълго време за произхода си, за това кои са дедите ни и какви са заслугите им. От нас бяха укрити огромно количество важни сведения. Без тези данни е невъзможно да се оформи правилна представа за историята ни.

Нека хвърлим поглед към слабо известните факти и да видим има ли логика да наречем траките учители и създатели на Европа. Нашият континент е изглеждал съвсем различно преди около 7000 години. Северът е бил слабо населен, в Средна и Западна Европа също не може да се говори за население от значителен брой. На Балканите обаче срещаме една съвсем различна ситуация. Тук древното население познава организираното земеделие и скотовъдство. Минното дело също е в развитие, най-древния меден рудник е този от Ай Бунар край Стара Загора. В нашите земи се започва и най-раннота обработка на златото. Правят се не само невероятно красиви бижута, но златен прах се използва и за украса на керамика.

Благодарение на това, че тук на Балканите хората са успели да се организират и да построят едно хармонично общество, гладът и несигурността – типични за другите европейци у нас са нещо рядко. Докато на други места хората скитат постоянно, то в Тракия населението в по-голямата си част успява да се задържи на едно място. Така се оформят селищните могили, в чиито слоеве е запечатан живота на нашите деди. Да не забравяме, че в нашите земи са създадени най-древните градове на Европа - тези край Провадия и Юнаците, Пазарджишко.

http://bolgari.net/bitka_za_nai_stariia_grad-h-488.html

http://society.actualno.com/Otkriha-u-nas-naj-starija-grad-v-Evropa--news_348411.html

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=5252991

Древните траки имат време да изградят философия, да развият религията си и дори да положат основите на науката. Не случайно първите писмени знаци на Европа са от земите на Траките. Много преди шумери и египтяни да създадат писменост, дедите ни са имали древна азбука. Някои форми на букви са се запазили дори до Средновековието, за да влезат в състава на глаголицата.

ДБП- древна балканска писменост
ГЛ - глаголица

Балканите са и първото място в Европа където започва да се лее бронз. Коването на желязото също започва у нас, а не в Западна или Северна Европа. Знанията за обработката на тези метали създават истинска революция на нашия континент. Опитомяването на коня в Черноморските степи също довежда до промени в обществото. То става мобилно, възможни са вече дълги и бързи походи.

Знаейки тези неща защо трябва да се учудваме, че траките са дали искрата на познанието на останалите европейци? Всяка епоха си има свой доминантен народ. Дедите ни са били господари на нашия континент около 6000 години. Знанията за организираното земеделие и скотовъдство са помогнали на предците ни да водят охолен начин на живот. Това е спомогнало те да станат огромен народ.

Благодарение на знанията си по обработка на металите, предците ни са  в състояние да създадат съвършени за времето си оръжия и така да покорят чужди народи. Предпоставка за доминантната позиция на предците ни е това, че те са първите европейци опитомили коня. Въоръженият тракийски конник е изглеждал като бог на хората живеещи в Средна и Западна Европа.

Предците ни са имали възможността да направят етническо прочистване на Европа и да я направят своя земя. Нито през Неолита, нито през Бронзовата епоха, нито през Желязната епоха някой е можел да ги спре. Вместо обаче да създадат реки от кръв, нашите деди избират да дадат по-добър живот на покорените от тях народи. Дават им не само ценни знания, но и религия, хуманистични доктрини. Ето това е поведение на благородници!

Ние сме потомци на тези благородници и трябва да напомняме на Европа какво ни дължи. Разбира се не трябва почиваме на старите лаври. Не трябва да гледаме на деянията от миналото като утеха, а като пример. Пример, който трябва да се следва. Ние сме създадени да бъдем горди хора, които разпространяват светлината и доброто, не жалки и хленчещи просяци. Дълго време недобросъвестни личности промиваха съзнанието ни и ни внушаваха, че не струваме нищо, че други трябва да ни управляват. Този процес продължава и днес, дали ще спре зависи само от нас.

Ние избираме дали да се предадем, или да се борим до края. Ние избираме дали да покажем най-доброто от себе си, или да се предадем на порока. Ние избираме дали да живеем като българи, или да сме само сянка на дедите си. Съдбата на човека зависи от неговия избор...

ТРАКИЙСКИТЕ КОРЕНИ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЛЕГЕНДИ

Всеки от нас е чувал за Крум Страшни и неговите закони. Този владетел е известен не само със своята мъдрост и далновидност, но и със строгия си нрав. В една наша легенда се разказва за това, как той решава да изкорени всички лозя в земите ни, за да предпази народа от пиянство. Князът взема тази драстична мярка след като чува от аварите каква е причината за упадъка на държавата им. Пленените авари разказват, че крадците и измамниците станали съдружници на съдиите, всеки започнал да се занимава с търговия и се започнало взаимно мамене, но не на последно място било пиянството...

Според преданието почти всички лози в страната ни били изкоренени, но имало хора, които не послушали владетеля и тайно си правели вино. Един от тези хора бил млад воин. В страшна битка с гърците той се отличил със смелостта си и така привлякъл вниманието на княза. Запитан за причината за невероятната си смелост момъка откровено признал, че преди двете войски да се срещнат той пийнал вино...Тогава Крум решил да отмени забраната за отглеждане на лози...

Доколко преданието отговаря на истината е трудно да се каже. Най-вероятно то е ехо от една по-стара история, на която са добавени нови елементи. Основата на тази история намираме в един разказ за царят на северните траки Буребиста. Той е живял около хиляда години преди Крум в земите на север от Дунава. Страбон разказва, че Буребиста направил своят народ силен посредством физически упражнения, въздържание и желязна дисциплина. Пълното подчинение на траките става ясно от това, че след като им било заповядано да изкоренят лозята си, те го направили... Намерили са обаче хора, които се разбунтували...- Страбон, География, VII.iii-11.

Несъмнено в историята на тракийския цар Буребиста е произхода на легендата за Крум и заповедта да се изкоренят лозята. Най-интересното е, че владенията на Буребиста – на север от Дунава съвпадат с едно сведение от Именника на Българските Владетели. Там се казва, че 515 години преди Аспарух дедите ни са имали царство на север от река Дунав. Буребиста е живял преди 166 г. но точно в този период, на север от Дунава се слага началото на освободителното движение на Тракия.

В началото на II век император Траян покорява част от северните траки и ограбва техните богатства. В Карпатите и в блатистите региони на Черноморските степи обаче римляните не посмяват да стъпят. Там живят свободните траки, които през 161-165 извършват нападение над Римската Империя. Голяма част от колонистите са избити, а бунтовниците стигат чак до Термопилите в Гърция... В последвалите няколко века траките не спират своята борба против Рим. През III век римските колонисти са изритани от Дакия, по-късно дедите ни стигат с предводителя си Заберган чак до Константинопол, а в края на VII век римската власт в страната ни е напълно пречупена.

Тези събития обаче са изкривени от летописците, а и от учените от ново време, които не се посвениха да изкарат дедите ни ту угро-фини, ту тюрко-алтайци, а в последно време се пръкна и лъжата за иранските корени на народа ни...

Нека обаче да обърнем внимание и на друга легенда. Разказват, че на смъртният си одър Кубрат повикал синовете си, за да им каже нещо важно. Потомците на великият владетел се наредили около баща си и зачакали да чуят последния му съвет. Старият княз им показал сноп стрели и призовал  своите наследници да ги счупят. Колкото и усърдно да се опитвали да изпълнят заръката на никого от синовете това не се отдало.

Тогава Кубрат развързал снопа и започнал за чупи стрелите една по една. После вдигнал поглед към младите български благородници и им казал – Докато сте заедно и се поддържате ще сте като този сноп стрели, никой няма да може да ви победи. Разделите ли се, ставате слаби и ще бъдете покорени лесно от всеки враг, знайте, че силата се крепи на единството!...

Тази легенда подобно на крумовата също не идва от Азия, не принадлежи нито на тюрки, нито на иранци. От Плутарх знаем, че владетелят на царските скити – Скилур имал много синове. Предчувствайки смъртта си той ги повикал при себе си. Когато всички пристигнали Скилур им наредил да счупят сноп стрели. Разбира се въпреки усилените опити това не се отдало дори на най-силния. Тогава старият цар рекъл- Бъдете като този сноп стрели – винаги заедно, така никой няма да е ви пречупи!

Приликата с преданието за Кубрат и неговите наследници не може да се отрече, но нека обясним койе цар Скилур. Той е господар на царските скити- голям и могъщ народ, който според Херодот, Страбон и др. е обитавал Черноморските степи. Тези хора са били горди и войнствени, всички околни народи са им били подчинени. Когато побеждавали враг отрязвали главата му, позлатявали черепа от вътре и го превръщали в ритуална чаша, от която по време на тържества пиели вино. Подобен обичай срещаме при траките и разбира се при старите българи.  

Тези общи неща обясняват защо Стефан Византийски казва – скитите са тракийски народ. Дион Касий вижда нещата по друг начин. Той определя северните траки-даките като клон на скитите. Страбон определя саките като източни скити, а според Аристофан саките са траки...Изброените свидетелства са ценни, но са укривани дълго време от българския читател.

Връзката между траки и скити проличава и от друг факт. Легендата за Кубрат е за събития от VII век, легендата за Скилур е от II век преди Христа...Те обаче имат още по-стар прототип. Намираме го в една басня на фригиеца Езоп, който е живял през VII век преди Христа.  В баснята се разказва за децата на един човек. Те не били задружни и техния баща решил да им даде урок. Събрал ги край себе си и им показал сноп пръчки. После подканил наследниците си да счупят пръчките. Колкото и да се опитвали синовете, не им се отдало. Тогава бащата развързал снопа и дал на синовете си по една пръчка, която те лесно счупили. Поуката била, че ако братята са заедно те ще са неуязвими за враговете, а разделят ли се ще станат лесна плячка...

Eто къде е най-старият вариант на легендата за бащата желаещ да даде мъдър съвет на синовете си. Не в Памир, не в Тибет, а в златна Фригия. Самите фриги са колонисти от Балканите както знаем от Херодот, Страбон и др.

Не само в преданията ни е скрита истината за местните ни корени. Проф. Г.Ценов споменава за българска песен, в която се споменавя римският владетел Траян. Той е описан като цар латинь...т.е. римлянин. В друга народна песен от Пловдивско се пее за лоши хора галати... Това са несъмнено галатите, които през III век преди Христа нападат Тракия.

Ако ние българите не бяхме потомци на местен народ, то не би било възможно нашия фолклор да е така силно пропит с елементи от тракийската история. Освен в песните и легендите тракийското наследство се проявява в празници като Гергьовден, Трифон Зарезан, кукерски и русалийски игри, пълелиите, Тодоров ден, Сурва и др. Даже и триглавата ламя от народните приказки се среща в тракийската торевтика.

Редно е да се запитаме – защо са хвърлени толкова много усилия, за да се заличи нашата памет? Защо са изречени толкова много лъжи за произхода на народа ни?

За тези, които познават историята отговорът е лесен. Когато дадена група хора бъде откъсната от традициите си, от своите корени, настъпва отслабване на духа. След това е лесно за мошениците да разграбят държавата и дори да я унищожат.

Често враговете ни са се опитвали да направят това. Благородниците са избивани, книжнината е изгаряна, а верните на старите традиции преследвани жестоко. Въпреки това обаче ние сме оцелели защото във вените на всички ни тече кръвта на благородници. Защото във всеки един от нас се крие народен будител. Защото свободата и справедливостта са в душата на всеки истински българин. Ето за това ще оцелеем и поредното зло!

Оброчната Плочица от с. Градешница (Врачанско)*

Пиктографските знаци, които са сравнително ясно отчетливи на плочицата (фиг.А), могат да се представят в компютърно-обработен вариант и схематично по начина показан съответно на фиг. Б и фиг. В. (Възможно е някои допълнителни знаци да са изличени в последствие или да не се открояват добре на находката, поради което не са взети в предвид при този изследователски прочит). Същите пиктографски знаци биха изглеждали като йероглифния надпис на фиг. Г, когато се напишат с по-късния и по-стилизиран пиктографски скрипт, който е известен от пирамидните текстове на Древен Египет, тук изразен с компютърния му калиграфски вариант. Става очевидно, че текстът представен на фиг. Б, фиг. В и фиг. Г, е един и същ текст – едно към едно – и двата калиграфски стила (ранно-тракийският и късно-египетският) изразяват един и същ идентичен пиктографски скрипт, достигнал до нас във вида си показан на фиг. А. Изводът e ясен: Писмото използувано върху плочицата, намерена в нашата земя – Древна Тракия и това използувано върху подобни плочици и в пирамидните текстове на Древен Египет е едно и също писмо. Намерената Тракийска Плочица от Градешница предхожда по давност подобни намерени в Египет с около две хилядолетия. От това следва, че скриптът на писмото им е възникнал първо в Тракия и е пренесен и разпространен по-късно в Египет. Не е напълно изключена и възможността скриптът да е възникнал първоначално другаде и елитите на Тракия и Египет да са го приели зависимо или независимо едни от други – от този трети източник, но данни за такава трета възможност до сега не са установени. Скриптът в Тракия вероятно е останал с ограничено ползуване, само като таен свещен език за посветения елит, защото не са намерени досега данни за масова всестранна употреба и стилизация от рода на тези, които настъпват по-късно в Древен Египет.

фиг.А фиг.Б Фотография на оброчната плочица Компютърно обработена фотография на плочицата фиг.В фиг.Г Схематична рисунка на оброчната плочица Стилизиран йероглифен препис на плочицата

Текстът на Оброчната Плочица от Градешница се чете в посока отдясно-наляво и преводът му, (ако следваме известните преводни правила за пиктографското писмо употребявано в Египет) е със следното или близко на него смислово съдържание, ред по ред както следва: Триединният Бог (или боговете) обхожда (обитава в) Тракия, или Боже, който си в територията на Тракия Говоря Истината (Обещавам) да дам (давам) дарове на великия Божий Син Прославям великия Бог (да прославя великия Бог) Храмът на Бога е велика крепост (скривалище), или Боже, който си в храма си, бъди ми крепост и защита (защити ме)! Или на по-съвременен език, както бихме се изразили днес ние, преводът би бил по-близък до следния: (1) О, Триединни Боже, който обитаваш в Тракия, (2) Свидетелствувам Истинно и (обричам се да ти) принасям дарове, велики Божий Сине, (3) И само теб (ще) величая, О велики Боже мой, (4) Ти, който си в храма си, (моля) избави ме! За повече подробности читателят може да направи справка с първата книга от тази поредица: “Тракийското Писмо Декодирано – I”      Най-новото разкритие за Плочата от Градешница, което не беше включено в анализа й в книга Първа, обаче, е изключително важно и изисква специално внимание, защото касае името на легендария праотец на Тракия – Орфей! Както вече е известно, от буквалния превод на пиктографският текст върху Оброчната Плочка, в четвъртия ред на записа пише следното: “Боже, който си в храма, бъди ми защита” (или “Храмът Божий е моя защита”)      Това, което излезе наяве при последните изследвания, обаче, при търсене на съответните произношения на йероглифите на думите в Египетския език, беше твърде иненадващо! Йероглифът употребен в Плочката от Градешница и означаваш “Боже, който си в храма” (или “ Храмът Божий”), се състои от съответно от йероглифа – “Бог”, който се произнася “Нути”** и йероглифа – “Храм”, който се произнася “Орфей”**, “Ерфей” и затова може да се преведе едновременно и като името на праотеца Орфей! Използвайки в превода на Плочката този новооткрит факт, цялата фраза по-горе получава още един много вълнуващ преводен вариант, който звучи примерно така: “Боже на Орфей (или “Боже, който си в Орфей”), бъди ми крепост и защита!” Тъй като Оброчната Плочка от Градешница е най-ранният древен документ, който представлява Завет с Божеството (около 5000 г пр.н. ера) и името на “Орфей” (“Храм”) е “подписано” върху нея, ние можем да направим следните няколко съдбовни изводи: Легендарният Патриарх на Траките – Орфей, който е светоно известен (чрез по-късните класически антични автори) като основател на Дионисиевата религия и Орфическите мистерии, както и свързаните с тях храмова музика, храмов ритуал и храмово служение (залегнали в основите на всички последващи религиозни традиции), най-вероятно е живял много преди времето на първите свидетелствуващи за него гръцки извори, и не е изключено това да е било непoсредствено преди, или около времето на написването на Плочката от Градешница, върху която ясно личи неговото пиктографско име!!! Нещо повече – бидейки за древнитe Траки това, което библейският Моисей много по-късно става за еврейския народ, а именно – Медиатор (Посредник) на Древния Завет между Бога и народа му (в нашия случай – Тракийския народ), както и с всичко свързано с неговата религия и ХРАМА му, никак не е чудно, че името на Орфей се превръща също в нарицателно име, означаващо именно думата “Храм” в древния Тракийски език, како и в Северно-Египтския (Бохарски) диалект, повлиян от него (виж гл. “Гракийският Цар Тцер в Египет” в Книга Първа на Тракийското Писмо Декодирано)! Горното означава също, че гръцките митове, споменаващи името му, са вероятно една много по-късна изопачена или най-малкото крайно неточна версия на неговата действителна биография, или пък отражение на биографията на друг много по-късно негов потомък в Тракия, който е носил почетното и легендарно име на Първия Орфей, подобно на многото юдеи, носещи името на легендарния Първи Моисей в по-късни епохи, та даже и до ден днешен! Тъй като Оброчната Плочка от Градешница представлява законов Договор, т.е. Завет между Бога и човека, и тъй като своебразният подпис с пиктографското име на Тракийския Патриарх – Орфей е гравирано върху нея, тя може да бъде вече разглеждана като Плоча на Орфеевия (или Орфическия) Завет между Бога и Тракийския народ, аналогично на Двете Плочи на Моисеевия Завет между Бога и Еврейския народ, описани в Тората (Петокнижието на Моисей) хилядолетия по-късно. Това дава основание Заветната Плоча на Орфеевия Завет, в лицето на Оброчната Плоча от Градешница, да бъде считана и за първата Плоча на Първия Завет между Бога и човека в цялата световна история на цивилизацията и религията! Плочките от Градешница и Караново, обаче, не са единствените по рода си намерени на територията на Древна Тракия. Има множество други подобни плочки известни на археолозите, които са от същия по-широк географски ареал и се отнасят приблизително към същия исторически период от време (5-то до 4-то хилядолетие пр.н. ера). Разбира се, точното периодизиране никак не е толкова лесна работа, защото изисква употребата на методики с множество технически подробности, някои от които са в различна степен противоречиви и затова нерядко оспорвани от едни или други учени, които изтъкват едни или други находки като по-древни или по-ранни от останалите с по няколко столетия. Това обаче по-често не е меродавното мнение на повечето специалисти, и затова ние няма да се впускаме в този род технически подробности в нашата работа. Достатъчно е тук да уточним, че намерените плочки в Тартария (днешна Румъния) са очевидно представители на същата Тракийска Писменост, която бе разчетена за първи път върху плочките от Градешница (Врачанско, България) и Караново (Новозагорско, България) и от самото начало станаха обект на интерес за разчитане от мен и моя екип към Института по Трансцендентна Наука. Виж също декодирането на текстовете върху други артефакти съдържащи Тракийското Пиктографско Писмо * Към момента на Първото Издание на тази книга, оригиналът на Плочицата се съхранява в Регионалния Исторически Музей в гр. Враца. ** в Бохарския (Северно-Египетски Коптски)

Д-р Стефан Гайд:Богоизбраният ни и богопосветен народ е призван да разкрие тайната на Сътворението и да промени хода на историята за бъдещите поколения

Това ще стане чрез трансформацията на Бога-Слово
и общотракийската богарска Реч

Изследванията на д-р Гайд относно тракийската писменост, език, култура и произход на българската нация, доказват, че траките са имали свое писмо, което се е употребявало от жреците и то предхожда с две хиляди години египетското. По-късно знаците на това писмо са възприети от Египет, просъществували там дълго без промяна, но после били стилизирани в по-различен калиграфски вариант. Изследователят стига също и до извода, че върху плочката от Градешница /пази се във Врачанския музей/ с пиктограмите за Бог, Завет и Орфей е изписан Заветът между Орфей и Бога. И че това е кивотът на Орфеевия Завет, т.е. най-старият кивот в света. Но и този и доста други артефакти /от културите на Градешница, Караново и Тартария, Румъния – съставящи неолитната култура в Югоизточна Европа/, досега не са били разчетени, понеже никой от учените не е правил опит да разчете тези знаци през египетското писмо, което е абсолютно аналогично с тракийското.

Декодирането на писмото на траките д-р Гайд започва с изследване на тракийска плочка, съхраняваща се в Британския музей. Това е плочка на цар Тцер, върху която се наблюдава тракийското „Т”, идентично и със същата буква от кирилицата. Този йероглиф има значение: „Тракия – земя на Божествените Слова“. Същият йероглиф е открит и върху тракийски съдове на възраст 7 хиляди години в гробницата в Свещари и в храма в Старосел. А писмените източници, като „Тракийските послания и „Тракийски хроники” говорят за организирани тракийски градове, за това, че траките са се идентифицирали като такива още в V хилядолетие пр.н.е. и че са имали невероятно високо развитие, абстрактни философски виждания и религия, която е дала началото на по-късните храмови служения. Така че траките са били винаги по нашите земи най-малко от V хилядолетие пр.н.е., а елините идват много по-късно и се заселват на тракийските земи. Неслучайно научните изследвания доказаха, че в българския геном над 60% от гените са тракийски.

Сензационният сборник с исторически летописи „Тракийските хроники”, със съставители д-р Стефан Гайд и акад. Цветан Гайдарски, разкри древни документи и извади на светло много изопачени факти от нашата история. Но най-вече разкри ролята и мястото на „богоизбрания” и „богопосветен” трако-български народ, която ще предопредели и хода на историята за бъдещите поколения, ще усъвършенства духовната ни култура и ще доведе до всенародното ни благоденствие.
В древната тракийска хроника „Нави” от сборника, с автор тракийския регент Хаброзелм, разказваща за епохата на обединеното тракийско царство при Одриската династия, за пръв път се споменава думата за общотракийския „богарски” език като „език, на който говори сам Бог”. Към този период се отнася писаната история на българския народ, датираща от времето на Одриския цар Терес на възраст 2500 години. А в тази цифра дори не се включват по-старите устни извори, които я увеличават на 6000 години, казва Гайд.

В „Книгата на Адам” пък се говори за нашата земя “Мизия “ – мястото , където е била Пещерата, Първото обиталище на Първите хора. Неслучайно в пещерата “Козарника” в Северна България /Мизия/ бяха открити най-древните знаци, оставени от човешка ръка на нашия континент.

Първата книга „Тракийското Писмо декодирано” на д-р Стефан Гайд разкри недвусмислено съществуването на най-древната тракийска писменост в света, която е на 7000г. Втората му книга „Тракийското Писмо Декодирано ІІ” потвърди ефикасността на неговия сравнително-лингвистичен метода, чрез който бяха разчетени още десетки артефакти от енеолитната епоха, съдържащи идеограмите на древната тракийска пиктографска писменост.

Бе установена, демонстрирана пределно ясно и тясната взаимовръзка между Бохарския Тракийски Диалект и диалектите на съвременния български език.А в третия том „Тракийското Писмо декодирано ІІІ” Гайд разчете текстовете върху енеолитната плочка от Точиларе, пръстена от Езерово, Кьолменския надпис, Фригийските надписи върху Стелата на Цар Мидас и др., с което доказа, че линеарната писменост произлиза от най-древната тракийска йероглифна пиктографска писменост, от която по-късно възникват и гръцката, и финикийската фонетични азбуки. Доказа също, че тракийските пиктограми върху енеолитните плочки от Точиларе, Караново, Тартария и Градешница представляват първите намерени записи на няколко глави от „Египетската Книга на Мъртвите”, предхождащи с хилядолетия нейните копия в Древен Египет.

Тракийският надпис върху златния пръстен от Езерово се оказва кратък откъс от нейните глави с номер 147 и 148. А надписът от Кьолмен – извадка от глава 58 на „Книгата на Мъртвите”, което я прави в първичния й оригинален вид сборник от религиозни текстове с древнотракийски произход, които биват доразвити и разширени по-късно на египетска почва в нейните многобройни варианти, известни като „Пирамидни Текстове”, „Ковчезни Текстове” и др.

Лингвистичните анализи в първите три книги на Стефан Гайд сочат, че езикът на древната тракийска писменост от енеолита, от „Книгата на Мъртвите”, от Бронзовата епоха и от по-късните надписи от желязната епоха, вече на линейната /фонетична/ Трако-Фригийска азбука, е един и същ и е съхранен до днес в Северен Египет, където е било най-силно влиянието на Тракийските Династи /“Хик-Соси” ,т.е. “Царе-Пастири”/ в управлението на Древната Египетска държава, под името Бохарски диалект.

Това е езикът на едно и също основно население с едно и също верско и народностно съзнание през вековете и до днес. То се е самонарекло “Траки”, т.е. потомци на легендарния следпотопен патриарх Терей /Тер, Тцер, Терес/, който е внук на библейския Ной, и пряк потомък на митичния библейски пророк Енох. Но духовният Отец на Тракийския народ си остава Праотецът и Първосвещеникът на Тракия – Орфей.

В „Тракийското Писмо декодирано ІV. Тракийската Библия Бесика разкрита” на базата на много древни ръкописи на Библията на Бохарски диалект, които съдържат почти в цялост книгите на Новия и Стария завет, д-р Стефан Гайд прави един доста подробен сравнително-лингвистичен анализ на живия говорим език на траките.

За целта е използвал древни ръкописи, съхраняващи се и до днес в манастира „Св. Екатерина” в подножието на Синайската планина в Египет, който е датиран около 330 г. след рождението на Христа. Неговата библиотека, втора по важност след Ватиканската, съдържа над 3000 древни документи. Гайд е имал и близък достъп до текстовете на братята копти в САЩ в Института по античност и християнство в Калифорния, в който е и цялата гностическа библиотека на Нат-Хамади.

Изучаваните от него текстове на Бохарски диалект удивително приличат на пиктографската писменост, разчетена от него, върху тракийските плочици от Караново, Градешница, Тартария /Румъния/, печата от Езерово.

Но най-забележителните открития на д-р Стефан Гайд са свързани с изучаването на каноническата Библия на жреческия елит на бесите – „Бесика”/„Библия Бешой”/, съхранявана в Лондонската библиотека, преписи от която са наричани от гърците „Бесой”, тъй като те нямат звук „ш”. Наричана още „Открита”, „Прорицателна”, „Отворена”, „Голата библия”, тя съдържа много по-дълбоки философски и концептуални идеи и прозрения от нейните гръцки преводи, което говори за първичността на тракийските текстове спрямо по-късните им гръцки варианти. На нейната корица пише: ”В началото бе Писанието /Писажи, т.е. Словото/, и Писанието беше у Бога”. Употребява се точно думата „Писание”.

В пиктографските плочки, открити по нашите земи и датирани от 5.-6. в. пр.н.е., също се използват думите „ар-хе” и „Писажи” /вечност и Слово/. Но „ар-хе” при траките е вечност, съизмерима с времето, означава „развременяване” на вечността, влизане във време/пространството, стъпване в света. Чрез нея времето тече и в ограничения, и в безграничния свят. С други думи, принадлежи и на Богочовека. Докато гърците превеждат думата „архе” просто като „начало”. От употребата на думата за Бога „шопе” /„що-бе”/, използващ се и сега, се разбира, че всичко е сътворено чрез Този, който самотрансформира Себе Си. Всички други библии твърдят, че Бог създал света от нищото, а тракийската библия, че Бог е създал света от Самия Себе Си, като е самотрансформирал Своето естество, нещо съвсем типично за орфическата доктрина за еманациите и трансформациите. Затова и при траките Бог е триединен, с три лица, еманиращи по различен начин. По-късно тази доктрина се въвежда от един тракийски папа и в Рим, навлиза и в католическата църква, в православието и във всички християнски църкви.

Много е интересно, че Бохарската библия „Бесика /наричаната така по името на Бохарския диалект, на който е написана, по-късно „бохар” на славянобългарски преминава в „бугар”, откъдето идва и „бугари”/, се говори и за Орфей. В нейното евангелие на Св. Йоан се казва: „И след това аз видях разкрит Орфей на скинията на свидетелството”. Преведено в гръцката библия, означава разкрит храма на скинията на свидетелството.

На друго място Христос казва: „Разрушете този Орфей и за три дни ще го въздигна” , а в Апокалипсиса на Св. Йоан се споменава и за завет на Орфей. Пише също и следното:”И разкри се божият Орфей, който е на небето, и откри се Ковчегът на Божия Завет в Орфей, и настанаха светкавици и гласове, грамове и трус, и силен град.”

Във всички други преводи на библията, обаче, вместо Орфей, се появява думата храм. И така не се разбира, че Орфей, освен че е функция и служба, в същото време е и голяма личност, щом я има на небето и щом се разкрива в завета на Орфей с Бог, разкрит като най-стария ковчег-завет от Градешница.

В Бохарската библия се говори, освен за Орфей, и за траките. Но тъй като думата ”тирак” /тирук/ може да се преведе и като „всички твои”, в гръцката библия е преведена умишлено тъкмо така. А пък египтолозите превеждат думата „трак” като „сияен”.

Но един ден, казва Гайд, когато се издаде библия „Бесика”, на основата на нейните компилирани преписи, пазени в Лондонската библиотека, всеки ще може да види оригинала на днешната Библия, в който се съдържа думата България. И библия „Бесика” ще ни доведе до още по-големи откровения свише, между които и до разкриване тайната на Сътворението. Защото единствено на тракийски език се разкрива Божественият начин на сътворение на Вселената като еманация на Бога-Слово, като низходяща трансформация на Речта от Божествения й Извор – Личността на Бога-Син. Но и тогава, твърди Гайд, тайната на Божествената „технология”, закодирана от Св. Ап. Йоан в началните строфи на неговото Евангелие /„В начало бе Словото, и Словото бе у Бога.“/, ще бъде разбрана само от посветените в Божественото учение.

Но тъй като новите поколения ще покажат, че са достойни следовници на своя праотец Адам, за който Бог казва в книга Атам 14 на „Тракийските хроники”, че го е сътворил от светлината и желае да излязат от него деца на светлината, то истината за нашата родина, като свещена земя, заченала и родила Първото Слово и Писменост, и съхранила в своята литературна традиция – Тайните на мирозданието, ще бъде преоткрита. Но преди това и човекът, преминавайки през много изпитания и страдания, ще разбере, че не е този, който е, а който още не е.

Изследователят на тези тайни също не можа да си спести някои от най-болезнените уроци на своето време. Но д-р Стефан Гайд осъществи съкровената си мечта, направи достъпен Света на Безсмъртното трако-българско знание не само за себе си, но и за целия свят. Даде й плът, виждаща се и отвън, и отвътре… Чрез нея съкровените измерения на духовната ни Родина – светата утроба на българските автохтонни корени, извиращи от най- дълбоката древност, завинаги ще се помнят като Първолюлката на най-древната човешка цивилизация и култура, оплодила народите с Безсмъртното знание…

Нищо че днес това знание е доста преиначено, прекроено. Дотолкова, че да приспива нашето самочувствие и нашата национална гордост. Нищо че старата наша история дотолкова надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, че ние дори не искаме да си я спомняме, както казва Стефан Цанев в „Български хроники”.

Важното е, че когато си открил Любовта, Която търси да даде, както е записано в първия апокриф на „Тракийски хроники”, не си живял напразно… А тъй като Тя е вечна, винаги ще има и кой да дава…

ПРАБЪЛГАРСКИ НАЗВАНИЯ НА ПЛАНЕТИТЕ -БОГОВЕ СЪГЛАСНО РОЗЕТАТА ОТ ПЛИСКА И РАННОХРИСТИЯНСКИ НАДПИС ОТ СЕВЕРНА ДОБРУДЖА

Иван Танев Иванов

 

Статията е докладвана на Научната конференция "Българската държавност в Европа навечерието на своя 20-ти век", София, аулата на Софийски университет, 18-20 март 2005 год.

 

 Иван Танев Иванов. Изследване върху прабългарските названия на планетите-богове съгласно розетата от Плиска. Епохи, историческо списание - Велико Търново. Година XIV, 2006, бр. 1-2, с. 225-234

 

Иван Танев Иванов. Изследване върху прабългарските названия на планетите-богове съгласно розетата от Плиска и раннохристиянски надпис от Северна Добруджа. Списание Анали, 2007, бр. 1-3, с. 104-110

 

Иван Танев Иванов. Нов прочит на руните по бронзовата седмолъчна розета от Плиска. Списание Авитохол, 2008, бр. 28, с. 46-49 

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

  РЕЗЮМЕ. Предлага се нов прочит на рунните знаци върху розетата от Плиска от който се получават достоверни названия на планетите-богове в езика на прабългарите. Това са АНИШЪР (Юпитер), УОН (Венера), САН (Сатурн), ТЕ (Марс), СОН (Слънце), ВЕШ (Месец) и КХЕ (Меркурий). Названията АНИШЪР и УОН почти съвпадат с известните имена от българския фолклор, Янкул за Юпитер и Яна за Венера. Древните названия за Юпитер при поляците (Yęsza - Йенша) и албанците (Enjte - Енйете) са много близки до Анишър и вероятно са заимствани от прабългарите. Прабългарското АНИШЪР съвпада с акадското и асирийско название на бога на гръмотевиците Аншар. Три от прабългарските названия почти съвпадат със съответните названия от старогерманската и латинска митологии, САН – Sam за Сатурн, ТЕ – Тiu за Марс и УОН – Venus, Van за Венера. Прабългарското название на Слънцето, СОН е близко до това в повечето древни европейски езици (Сонце, Sun, Sonne). Предлага се и нов прочит на раннохристиянския български надпис от с. Басараб – Северна Добруджа, в който се откриват същите прабългарски названия. Надписът се чете: УОНЧУ (Месеца), СОН (Слънцето), АНСИР (Юпитер), УОН (Венера) и т.н. се управляват от Исус Христос.

 

 INVESTIGATION ON THE PROTOBULGARIAN APPELATIONS OF PLANETARY DEITIES ACCORDING TO THE PLISKA ROSETTE  AND MURFATLAR INSCRIPTIONS - Ivan Tanev Ivanov

 

 SUMMARY. New deciphering of the runic sings on the rosette found in Pliska, Bulgaria, is conducted obtaining reliable pronounciations of the protobulgarian names of seven planets-luminaries. The latter are ANISHAR (Jupiter), UON (Venus), SAN (Saturn), TE (Mars), SON (Sun), VESH (Moon) and KHE (Mercury). The names ANISHAR and UON closely match the popular appellations of Jupiter, Yankul, and Venus, Yana, in traditional bulgarian folklor. The ancient denomination for Jupiter of Poles, Yęsza – Yensha and Albanians, Enjte, are very close to ANISHAR and cold have been borrowed from the protobulgarians. The protobulgarian ANISHAR resemble the name ANSHAR of the ancient accadian and asyrian principle god of thunders. Three of the deciphered protobulgarian names of planets closely match the respondent appellations in ancient German and Latin mythology; SAN – Sam for Saturn, TE – Tiu for Mars and UON – Venus, Van for Venus. The protobulgarian denomination of Sun, SON, is similar to that in many european languages (Sun, Sonne, Солнце). In a new deciphering of the medieval bulgarian inscription from the village of Basarab, North Dobrudzha, Romania, the same protobulgarian appellations of planets-deities are found. The insciption now reads: UONCHU-Moon, SON-Sun, ANSIR-Jupiter, UON-Venus, etc are ruled by Jesus Christ. 

 

 

Намереният през 1961 г. в Плиска и публикуван от Ст. Ваклинов [1] седемлъчев бронзов медалион продължава да привлича вниманието на много изследователи. Пред вид на мястото на неговото намиране и поради наличието на голям брой чисто прабългарски знаци по него, неговият прабългарски произход не буди съмнение у никого. Броят на лъчите на розетата са равни на седем, колкото е броят на небесните светила – планети, извесни на Стария свят, който ги е почитал като богове. Първоначално В. Бешевлиев [2] допуска, че знаците и лъчите са свързани със седемте планети, Юпитер, Сатурн, Марс, Венера и Меркурий, към които традиционно са добавяни Слънцето и Месеца. Подобни бронзови седемлъчеви розети, с двоен соларен кръг в центъра но без запазени знаци, са открити в Бактрия (фиг. 2), както и в БЮР Македония.

Знаците върху звездата от Плиска са превъзходно изографисани, като краищата на всяка отсечка по тях е отбелязана с перпендикулярни черти. В геометрично отношение, звездата е много точно изчислена и оразмерена [3]. Това внимателно очертаване на знаците и лъчите, както и нивото на използваната производствена технология (матрично отливане на звездата от разтопен бронз) говорят в полза на представата, че звездата е продукт на масово и висококачествено производство.

 

 

Фиг. 1а. Бронзова розета с рунически надписи от Големия басейн в дворцовия център - Плиска. Дръжката в лицевата страна и знакът IYI на задната страна са насочени към лъча на главния бог - Слънцето, чийто знак има царствен вид и съдържа кръстовия знак. В античността кръстовият знак е най-важният соларен символ.

 

Съгласно космологичните представи на някои древни, т.н. сапейски народи от Стария свят (вавилонци, перси, индийци), небесните светила биват неподвижни (звезди) и подвижни (планети). Според тези народи планетите са всъщност богове, които управляват живота на хората и събитията на Земята. Видимите тогава планети-богове са 7 - Слънцето, Месеца, Юпитер, Венера, Марс, Сатурн и Меркурий. Съгласно тези представи всяка планета се движи по свой небесен кръг, различно отдалечен от Земята. На най-високия седми кръг (седмото небе) стояло Слънцето. Сапейските астрономи (тогава наричани астролози) често изобразявали седемте планети като лъчи на една седемлъчна розета. Подреждането на планетите по лъчите на розетата ставало по два начина. Единият начин, най-често използван, се наричал планетарен модел. Той е описан в известните планетарни модели от библиотеката на Ашурбанипал и от Зелотин в XVI в. [Алексиев – Хофард, 2001] и съвпада с поредността на планентните кръгове при древните индийски и арабски астролози [Ал Бируни]. Вторият начин на подреждане на планетите се наричал хармоничен модел, при който планетите се редуват в кръг според поредността на техните дни в седмицата. Хармоничният модел се смятал за погрешен и неправилен и се позвал рядко от древните астрономи.

 

 

 

 

Фиг. 2. Седемлъчеви бронзови розети с двоен соларен кръг в центъра, намерени в археологически обекти от древна Бактрия. Подобни бронзови розети са намерени и в БЮР Македония.

 

С помощта на тази розета сапейските астролози са определяли коя планета-бог управлява даден час от даден ден и с това са се мъчели да отгатнат какъв ще бъде изхода от дадено бъдещо събитие – битка, сделка, раждане и т.н.

Например, първия час от неделния ден се владее от Слънцето. В посока обратна на часовата стрелка, наляво от Слънцето е Венера (фиг. 3). На нея се пада втория час от неделния ден. Следват Меркурий, който владее третия час, Месеца владеещ четвъртия час, Сатурн – петия час, Юпитер – шестия час и накрая Марс владеещ седмия час на неделята. Планетите управляващи следващите осем часа от неделния ден се определят по същото правило. Двадесет и четвъртия час се пада под знака на Меркурий, а следващия първи час от понеделника се владее от Месеца. Така, първия час от неделния ден се владее от Слънцето, а първия час от понеделника - от Месеца. Съответно, приема се, че Слънцето владее целия неделен ден, Месеца владее целия понеделник, а Марс управлява вторника. По-нататък, срядата се управлява от Меркурий, четвъртъка от Юпитер, петъка от Венера и съботата от Сатурн.

Инструмент, външно подобен на звездата от Плиска, е използван в древна Индия [Ал Бируни; Ильин, 1958]. За отгатване изхода на някоя хазартна игра, древните индийци използвали осемлъчната звезда, наречена “раху-чакра” – Лунен кръг (кръгова траектория на Луната) - фиг. 3. В древноиндийската митология е имало седем богове-планети, всеки един от които е управлявал по една от осемте посока на света (посоката запад е била без покровител), по един ден от неделята и по една осминка – час от часовете на всеки ден. Звездата раху-чакра е служила като инструмент за решаване на въпроса, как да намерим кой е владиката на даден час от определен ден, когато се случва някакво събитие, така че като спечелим неговото благоволение, да извлечем изгода. Върху всеки лъч на звездата раху-чакра е отбелязано името на планетата, която управлява съответната посока на света. Например, богът Кубера (богът на богатствата и търговците, съответстващ на старогръцкия Меркурий) управлявал северната посока.

Фиг. 3. В ляво, осмолъчна звезда (раху-чакра), използвана в древна Индия. В дясно, седмолъчната звезда от Плиска, разшифровката на външните символи е съгласно планетарния модел [Алексиев – Хофард, 2001].

 

        Точната инструкция за ползване на звездата – раху-чакра е следната: Знаейки в кой ден от седмицата настъпва събитието (примерно, провежда се игра), най-напред играчът установява бога - владиката на този ден, както и мястото на владиката в звездата раху-чакра. Например, ако е четвъртък, богът владетел е Юпитер. След това се определя онази осмина част на деня, в която се играе и се проследяват осмина част от линиите, започващи от владиците на дните, в непрекъсната последователност от изток към юг, после към запад. Така се достига до владиката на нужната осмина част от деня. Например, ако е нужно да се намери владиката на петата от общо осемте части на четвъртъка, прекарва се черта започваща от юг и завършваща на северо-запад. Така се установява, че владиката на първата осмина част на четвъртъка ще бъде Юпитер, на втората — Сатурн, на третата — Слънцето, на четвъртата — Месеца, на петата—Меркурий на север. В такава последователност осминките части на деня продължават до края на деня, след което встъпват в нощта и така нататък непрекъснато до края на денонощието. Когато участникът в играта разбере посоката на тази осмина част от деня в която се намира, той се обръща така, че този посока да бъде зад гърба му. Тогава той ще спечели играта.

        Както се вижда, физичната форма на звездата раху-чакра е почти идентична с тази на звездата от Плиска. Вероятно розетата от Плиска е използвана по подобен начин и за същата цел - да се узнае името на онзи бог – владетел, който ще донесе успех и сполука за планираното действие. В този смисъл може да се очаква, че начинът на ползване на звездата от Плиска е подобен на този на звездата раху-чакра. Звездата раху-чакра е използвана в хоризонтално положение, тъй като всеки неин лъч сочи към определена посока на света. Върху бронзовите розети от Бактрия (фиг. 2) върху розетата от Плиска (фиг. 1) има кукичка, отлята в средата между седемте лъча. От тук може да се предположи, че при своето използване тези розети, както и раху-чакрата са висели на връв в хоризонтално положение.

Много български и чужди изследователи са търсели смисъла на розетата от Плиска. Всички изследователи приемат, че върху всеки един лъч на звездата от Плиска има по два знака. На тази основа са правени много, но засега неубедителни опити да се разчетат знаците върху розетата. Някои автори предполагат, че знаците са руни, които служат като букви [Добрев, 1992], други оприличават тези знаци на идеограми [Овчаров, 1995], криптограма с гръцки букви [Георгиев, 1993] и т.н. Много подробен списък от автори и техните предположения за прочит на знаците по розетата представя Панайот Иванов [Иванов, 2005].

Ако потърсим аналогия между индийската звезда раху-чакра и розетата от Плиска, трябва да се обърне внимание на факта, че върху седемте лъча на раху-чакрата е имало само обозначения на имената на седемте планети. От тук може да се очаква, че и знаците върху розетата от Плиска обозначава названия на планети.

Хипотезата, че върху всеки лъч от розетата от Плиска е изписано с руни названието или началото на названието на съответната планета е изказана по-рано от П. Добрев [1992]. Неговият опит да разчете рунните названия обаче е погрешен, защото той поставя Слънцето върху лъча на Юпитер, а останалите планети подрежда според хармоничния, а не според планетарния модел. Аз приемам хипотезата на П. Добрев за правилна, като по-долу представям нов прочит на рунните названия на планетите, основан на подреждането на планетите, предложено от А. Алексиев - Хофарт [2001]. Този автор приема знака “+” върху един от лъчите като знак на Слънцето, а на останалите лъчи на розетата съпоставя планети съгласно най-широко използвания в миналото планетарен модел (фиг. 3 и 4). Свързването на знака “+” със Слънцето е напълно оправдано в светлината на по-новите данни за епиграфската традиция на древните българи [Добрев, 2002] и на други народи от Северното Причерноморие и Кавказ. За разлика от А. Алексиев – Хофарт, аз поставям лъча на Слънцето най-отгоре, защото Слънцето е главен бог на прабългарите, на всички сапейски и повечето средиземноморски народи (фиг. 4).

По мое мнение най - сполучлив опит да се свържат отделните лъчи на розетата с известните планети е направил А. Алексиев - Хофарт [4]. Той приема знака “+” върху един от лъчите като знак на Слънцето, което в светлината на по-новите данни за епиграфската традиция на древните българи [5] изглежда напълно обосновано. На останалите лъчи на розетата са приписани планети съгласно известния планетарния модел (фиг. 1). Получената последователност от знаци на планетите съвпада с известните планетарни модели от библиотеката на Ашурбанипал и този на Зелотин от XVI в. [4], а също съвпада с поредността на планентните кръгове при древните индийски и арабски астролози [6].

 

 

Фиг. 1б. Седмолъчната звезда от Плиска, разшифровката на външните символи е съгласно планетарния модел  [4].  За всеки лъч, в основата е даден кирилизираният текст на думата, изписана с прабългарски руни в посока от периферията към центъра. 

 

Всички изследователи приемат, че върху всеки един лъч на звездата от Плиска има по два рунни знака. Повечето изследователи допускат, че всяка една от седемте планети е обозначена посредством съответен знак от външния кръг знаци. Ролята на знаците от вътрешния кръг е неясна. Някои автори предполагат, че знаците служат като фонеми, букви [7], други оприличават тези знаци на идеограми [8]. На тази основа са правени много, но засега неубедителни опити да се разчетат знаците върху розетата.

Руните, изписани по лъчите на розетата съвпадат с тези, използвани широко от аланите и касогите, при които те са имали значение на буквена писменост. Руският изследовател Турчанинов определи фонетичната стойност на 20 такива знака и разчете няколко надписа, между които надписа АЛАНУИ КАН - канът на аланите (виж таблиците в края на статията). По-късно, подобни знаци бяха открити и при прабългарите, използвани както в предхристиянската епоха, така и отчасти след това, които веднага бяха характеризирани като тюрски. В последствие се установи, че тези рунни знаци са от алано-касожки тип и че са използвани от прабългарите в много по-голяма степен, отколкото при аланите. Някои български историци считат, че прабългарите са използвали такива рунни знаци и в ролята им на родови, занаятчийски и култови дамги, което е неоспоримо. Обаче, открити са много надписи на кирилица или с гръцка писменост, в които отделни букви са заместени със съответни руни. Има и цели думи и даже фрази, изписани с такива руни. Да се отрича повече ролята на прабългарските руни като писмени знаци вече е невъзможно.    

Хипотезата, че върху всеки лъч от звездата от Плиска е изписана с руни по една дума или поне началните срички на една дума, представляваща название на съответната планета е изказана по-рано от П. Добрев [7]. При него обаче Слънцето се поставя на мястото на Юпитер и се използва не планетарния, а т.н. хармоничен модел, при който планетите се редуват в кръг според поредността на техните дни в седмицата, който е рядко прилаган модел от древните астрономи.

На същата Фиг.1 е представен нашият нов прочит на рунните  знаци от звездата от Плиска, при който е използван планетарния модел и Слънцето е поставено на мястото на знака “+” , съгласно [4]. Приема се, че тези знаци са букви със съответна, вече добре установена фонетична стойност, взети от [5]. Освен това за пръв път е взето пред вид, че (по мое мнение) върху лъча, отговарящ на планетата Юпитер има не два, а три знака. Най-външният трети знак представлява стрелка и заедно със средния лъч на стоящата по-долу буква “ш”образува лигатура на буквата “ан”. Макар че дясното рамо на тази стрелка е малко изтрито, лявото рамо е много добре очертано (виж снимката в [5], Приложения, фиг. 9а и 9б, също и [3]). Използваните в статията фонетични транскрипции на рунните знаци са дадени с кирилица в таблица 1, края на статията.

Надписът на Юпитер върху лъча на розетата се чете от горе на долу . Представен в разгърнат хоризонтален вид и четен от ляво на дясно той изглежда така:  .  Първят знак е  самостоятелна руна, която се чете АН. Вторият знак съдържа две руни, свързани чрез лигатура и се чете ИШ. Третият знак също съдържа две свързани руни и се чете ЪР. Окончателно, съгласно таблицата за фонетична транскрипция на руните, този надпис се чете АНИШЪР. За много древни народи Юпитер е “господар на времето” във връзка с неговия 12-годишен цикъл на въртене около Слънцето и от тук маркирането на неговия ход по еклиптиката с 12 съзвездия. При древните българи това е още повече подчертано чрез структурата на техния цикличен календар, в който най-голямата единица за време е една юпитерова година, съдържаща 12 слънчеви години, всяка от които има по 12 месеца. Това обяснява защо наименованието на Юпитер като главна планета е изписано с три руни и три лигатури (числото 3 е свещено за прабългарите !), с което се предава вероятно пълната форма на неговото наименование - АНИШЪР.

 

Таблица 1. Фонетична транскрипция на рунните надписи и предполагаеми пълни форми на наименованията на планетите според звездата от Плиска.

 

Название на деня от седмицата	Планета, управляваща този ден	Фонетична транскрипция на рунния надпис от розетата	Предполагаема пълна форма на наименованието
Неделя	Слънце	Сон	Сон
Понеделник	Месечина	Ве	Вен или Веш
Вторник	Марс	Те	Те
Сряда	Меркурий	Кхе	Кхе (?)
Четвъртък	Юпитер	Анишър	Анишър
Петък	Венера	Уо	Уон
Събота	Сатурн	Сан	Сан

   

        Юпитер бил наричан от древните индийци Ангирас, а от арабите – Ал мущтари. Съгласно П. Добрев [7], в древния свят е широко разпространено наименованието на Юпитер ЙЕН или ЙАН. Всички тези наименования на Юпитер са много близки до прабългарското Анишър. В българските народни песни и предания Юпитер се възпява под името Янкул, което може да се изведе от Анишър. В известната книга “Historia Polonica” (1460 г.) написана от Ян Длугош  се казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza (Йенша) [9]. В съвременния албански език, денят на Юпитер – четвъртък (табл. 2) се нарича “e Enjte -денят на Енйете” - денят на Анишър. Тези названия, полското Yęsza и албанското Enjte могат да се разглеждат като пряка заемка от езика на прабългарите, тъй като тогавашните поляци и предците на албанците са преки съседи на прабългарската държава. Това показва, че за разлика от Тангра, от когото няма никакви следи, митологичната фигура Анишър е съществувала реално в религиозното съзнание на ранните българи.  

При много народи Юпитер е бил натоварен и с друга роля като бог на гърма, светкавиците и бурите. С тази си роля Юпитер е известен при гърците като Зевс, при германците - Тhor, при келтите - Таранис, при хетите - Тархунт и при индийците - Индра.  Ако названието Анишър се представи във фонетичния вариант Антар (Ан + Тар), може да се открои обща основа "ТАР" с другите индоевропейски названия на бога на мълниите - Тор, Таранис, Тархунт, Индра. 

Най-пълно е обаче съвпадението във фонетично и семантично отношение на прабългарското название Анишър с названието на върховния индоарийски бог Индра (Антар - Индра). Приликата в митологичната роля на Анишър и Индра е още по-голяма. При индоариите, Индра е Владика, бог на гърма и светкавицата, Гръмовержец.  Абсолютно същата роля играе и Анишър-Янкул-Юпитер, бог на гръмотевиците, владика на времето при прабългарите.

Прабългарското название на бога на гръмотевиците,  АНИШЪР - Юпитер буквално съвпада и с акадското и асирийско название на бога на гръмотевиците Аншар. В митологията на акадците, едни от главните богове са Аншар – богът на гръмотевиците и Кишар. Те са бащата и майката на бога на небето Ану (при шумерите Ан). В по-късната Асирия, акадският бог Аншар бил възприет и отъждествен с главния асирийски бог Ашур и се превърнал във върховен бог, стоящ по-високо даже и от Мардук [Мифологический словарь / Гл. ред. Е. М. Мелетинский. Советская энциклопедия, Москва, 1990 г.- с. 672]. В асирийската версия на древната месопотамска поема “Енума елиш” (1-то хилядолетие пр. н. е.), главният герой вече не е Мардук, както е във вавилонската версия, а Аншар – Ашшур, богът на гърма и светкавицата.

В пантеона от богове при тези и много други народи, Юпитер е бил главен и важен бог. Названието Анишър - Янкул има успоредици в келтските езици – JANGU (кимерийски) и JANCAIL (корнелски), означаващи “главен”, “голям”. В този смисъл семантиката на наименованието АНИШЪР би могла да се изведе от двете  широко известни в Древния свят думи АН (бог при шумерите и по-късни близко-източни народи) и ИСИ, ИША (господар, господин). От тук, АНИШЪР би могло да означава “господар на боговете” или “управляващ бог”. Наред с тази семантика, може да се предложи и втори, допълнителен смисъл на названието Анишър, произлизащ от думите АН (бог) и прабългарската иранска дума ЧАР (четири) [10]. От тук Анишър (ан-чар) може да значи и “четвърти бог”. Това значение отразява представата, че денят на Анишър (Юпитер) - четвъртъка, е четвърти по ред в седмицата, след първия ден (понеделник), втория ден (вторник) и третия ден (сряда).

 

        Таблица 2. Връзка между прабългарските названия на планетите и названия на дните от седмицата при съседни и близки народи. 

 

Ден от седмицата	Латино-германско название	Албанско название	Прабългарско название на планетата	Европейска аналогия	Санскритска и иранска аналогия
Неделя	Ден на Слънцето	e diel –ден на Слънцето	Сон	Sun, Sonne	Шон –светило Сона -злато
Понеделник	Ден на Месечината	e hënë –ден на Месеца	Веш (Вен ?)
Вторник	Ден на Марс	e martë – ден на Марс	Те	Tiu, Tiw
Сряда	Ден на Меркурий	e mërkire –ден на Меркурий	Кхе
Четвъртък	Ден на Юпитер	e enjte –ден на Анишър	Анишър	Enjte Yęsza (Йенша)	Ангирас, Индра
Петък	Ден на Венера	e premte –ден на Венера	Уон	Van, Venus
Събота	Ден на Сатурн	e shtunë – ден на сатурн	Сам	Sam	Сани

 

Названието за Месеца, записано като (ВЕ) в пълна форма вероятно е било ВЕШ. Думата Веш - Месечина, месец вероятно произхожда от Северното Прикавказие, където са живели първите български племена берсили, есегели и болгар. На езиците на севернокавказките народи, протолезгийски *wac, лезгийски warz, табасарански: waz, агулски waz, рутулски waz, цахурски waz, хризки wäz,  бодукски wǝz, хиналугски wac̣, арчи bac означава "Месечина (луна), месец".  Счита се, че тази дума има древна северно-кавказка етимолоия. 

При поляците Месечината (Луната) се нарича księźyc (кшенжиц), а календарният термин "месец" е miesiąc (мешьонц). Окончанието "-yc" в księźyc е известният славянски суфикс "-ец", а księź е семантичната основа. При сарматите се среща  самоназванието Сайи (Σαιοι), което според Б. Н. Граков представлява самоназвание на т.н. царски скити и се извежда от авестийското xsaya – "светя, сияя". Вероятно полското księź възхожда към този сарматски и авестийски глагол, xsaya и в такъв случай księź ще означава "светещ", а księźyc  - "светило".

Пълният прочит на рунния надпис Y< за “бялата планета” Венера може да е била УОН.  Формата Уон е близка до наименованията на Венера при древните иранци и арменци (Анахит), латини (Venus) и шумери (Инанна). При китайците Венера се се наричала “Ян”, което на китайски означава "бяла". При осетините, потомци на родствените на прабългарите алани, "аен" означава "майка, баба" [Васо И. Абаев. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Том 1, А - К. Изд. АН СССР, Москва-Ленинград. 1958 г., стр. 148]. При древните германци, Венера - Freya е бог от групата богове, известни като Vanir (van –ед. число). Уон е близко до наименованието ЯНА (ЯНКА) с което в българския фолклор се нарича планетата Венера. В църковно-славянския език планетата Венера се е наричала Аонеша (Миклошич Ф., А. Х. Востоков, Я. И. Бередников, И. С. Кочетов. Словарь древнеславянского языка. Санкт-Петербург, 1899 г, с. 7; Дячьенко, Г. Полный церковно-славянский словарь. Изд. Отчий дом. 2005 (фототипно издание от 1900 г.), с. 20). Явно, прабългарското название Уон - Яна за Венера има много успоредици сред названията на древните народи и е добре съхранено в езика на българите.

             Прабългарското название на Марс, , започващо с ТЕ стои близо до думите с които древните германци са наричали тази планета (Tiu, Tiw, Tiwas). Същевременно, върховният езически бог при адигите, древен народ съседен на кавказките българи, се е наричал Тха, което е близко до горното название.

        Прабългарското название на Меркурий,   - Кхе няма аналози в езиците на древните народи и засега е трудно да се етимологизира. Възможно е то да има връзка с чечено-ингушката дума “кхаьра” – сряда, трети ден, която произлиза от думата кхоъ –три (кхаьра значи трети).  Това е основателно, защото Меркурий -Кхе управлява срядата, третия ден от прабългарската неделя.

Прабългарското наименование на Сатурн,  , започващо със САН или САМ стои близо до древноиндийското название на Сатурн, САНИ и до названието на Сатурн  при древните германци, SAM. От названието SAM-Сатурн днес се образува думите Samstag – събота при немците и Samdi при французите и другите латино-говорящи народи.

Съществуват две причини, поради които надписът Сан, съответващ на съботата при прабългарите може да изтълкува като “мир, покой, събота”. Първата е, че на близкия до езика на прабългарите санскрит, “шан” е значело “мир, покой”.  Например, един от епитетите на върховния ведически бог Шива е Шанкара – “усмиряващ” или “миротворец”, от “шан” – мир и “кар” – правя, работя. Втората причина идва от древното асиро-вавилонско название на съботата – шаббат (shabbath), което е възприето от евреите и е значело “мир, покой”. Това значение идва от най-ранните векове на асиро-вавилонския календар, когато богът-планета Сатурн  е бил главен и положителен бог за тези народи, а съботата е бил почивен ден, управляван и посветен на този бог. Много по-късно Сатурн се възприема като вреден, отрицателно влияещ бог. Вероятно, прабългарското название на съботата САН носело същата семантика, която е вложена и в асиро-вавилонското и по-късното еврейско название на съботата, саббат – “мир, покой”. Разликата е само в това, че тази семантика е изразявана с друга дума – санскритска или оригинално прабългарска “Сан” – “покой, мир”.  

Надписът за Слънцето    започва със знака +, който сам по себе си е служил като главен соларен символ при много древни народи (например на Кавказ - чеченци, на Балканите  - пеони). В глаголицата знакът “+” е начална буква с фонетична стойност “а”. В по-ранните рунически надписи на прабългарите, знакът “+”не е буква, а символ на Слънцето, също както и косият кръст – “Х”. Освен знак на Слънцето, косият кръст “Х” е буква при прабългарите и е имал фонетична стойност "с".  В грузинската мисионерска азбука с кръст "+" е предавана буквата "к", наречена "кан", с която започва по грузински името Христос - "Кристе". Ясно е, че руната “х” и знакът на Слънцето “+”, освен  орфографична близост помежду си, са имали и обща функция при прабългарите и някои съседни народи (грузинците) - да предават звука "с" и/или "к". От тук може да се допусне, че понякога  знакът “+” също е използван като руна (буква) с фонетична стойност “с”. В такъв случай, наименованието на Слънцето ще е било СОН или така е започвало. Това е твърде логично, защото СОН е близко до названието за Слънце в много европейски езици – Sun (англ.), Sonne (немски), Солнце (руски), Sole (латински). В източно-иранските езици думата Шон означава "светило, блестящ". В езика хинди-урду СОНА означава "злато", което има близка семантика до Слънце. По-общо, това название има общи корени в по-древните, но териториално близки нострадически езици: Sps (угаритски), Симеги (хуритски), Semes (староеврейски), Sams (арабски) – Слънце. От тук идва татарското мъжко лично име Sams, означаващо Слънце. На съвременен хинди-урду, Sahn – dyah означава изгрев на Слънцето, а също и име на бог.

Същият прочит можем да получим, ако надписът върху лъча на Слънчето се представи както е посочено по-долу:

 

 

 

 

 

В българския език глаголът "да се с`ъмне, с`ъмва се" означава "става сутрин, утро е, слънцето изгрява", от тук диалектното "с`ъмнало" = "сутрин, утро, видело, виделина, развиделяване". Семантичната основа "съм" на глагола "съмва се" съвпада омофонно и семантично с прабългарското СОН - Слънце. Подобна дума има и в осетински som, ягнобски sīn, кюрдски sebah, пущунски saba, талишки siv, персийски sobh, памирски sabo, гилянски sobh – утро. От сравнението с осетинското сом и ягнобското sīn може да се предположи, че българското съмна произлиза от езика на прабългарите и е родствено със СОН - Слънце.

Съществуването на две близки семантични основи - "сон" и "съм" в езика на прабългарите подкрепя съществуването на назални гласни в този език, за което има още значителен брой примери (Прабългарски думи с носови гласни).

В една книга за народни игри на българските деца [Илия Зайков. Златка Асенова. Две петлета се скарали. Български народни игри за деца. Изд. Народна младеж. София. 1981, с. 76] се цитира една старинна дума от детските игри - "самар". Според разказвача на играта, цитиран от авторите, "самар" значи "слънчев" ! Според настоящето изследване, самар = слънчев има прекрасна етимология: самар = сам + ар, където -ар е ирански суфикс за образуване на прилагателни, а САМ = Слънце !

На езика на днешните башкорди, които съдържат силен прабългарски етнически субстрат, наследство от Волжска България, слънчевият бог се нарича Сам рау [11], което вероятно идва от Сом или Сон (Слънце на прабългарски). На западноиранския кюрдски език Roj (Рой) има две значения - Слънце и ден. От тук, Сам рау означава буквално “Слънчев бог” на езика на древните българи. В българската народна митология Слънцето се нарича Райко [12], а също и Божко [Архивен фонд на Даскалов, Богомил Христов (1876 - 1944 г.), учител в гр. Трявна.  Окръжен държавен архив – Габрово. № 455/Инвентарен опис № 1. Инвентарни единици № 613-663]. 

 

    Фиг. 2. Сравнение между знака на слънцето върху розетата от Плиска (1), древнокитайския йероглиф "ди" -бог (2) и  вариант на българската елбетица (3).

 

Интересно е, че знакът на главния бог на прабългарите -Слънцето върху розетата от Плиска прилича много на българския етнографски символ елбетица (Фиг. 2), а тя път прилича твърде много на древнокитайският йероглиф "ди" или "шан-ди", което значи "бог" [Димитров, Л. История на древнокитайската култура. Наука и изкуство. София, 1966, с. 63]. Това най-вероятно не е случайно и говори за наличие на културни контакти в далечното минало.

На съвременен чувашки, думата "кон" (кon) означава "ден" [Мудрак О. А., Исторические соответствия чувашских и тюркских гласных. Опыт реконструкции и интерпретации, Москва. 1993, с. 69], а на башкирски "сен" е "ден". Тези и други тюркски названия на деня (gϋn) и Слънцето имат източноирански и тохарски праизход. Също, от надгробни паметници във Волжка България от XIII век, писани на арабица, е известно, че думата “сон” е означавала “ден”. Това също подкрепя прочита "сон" за прабългарското название на Слънцето. В съвременни руски (татарстански) източници се твърди, че на тези паметници понеделникът е записван като “сон баш”. "Баш" на татарски е "глава" и от тук "сон баш" ще означава “ден главен, челен, първи", т.е. понеделник. Като се има пред вид, че при много езици думите за “слънце” и “ден” съвпадат, може да се очаква, че в езика на волжските българи “сон” ще е означавало както "Слънце", така и "ден".

В земите на Първо българско царство днес има два града, които носят еднакво име: Сомбор. Единият е в Западна Украйна (36 х жители), близо до бившия български областен център Унгвар (днес Ужгород), другият е в областта Войводина (Северна Сърбия) (47 х жители). В летопис от 1241 г. се съобщава, че татаро-монголите срутили град Сомбор, но той по-късно се възстановил. Произходът на това название остава неизвестен. Съобразно казаното по-горе, възможно е Сомбор да означава "Слънчев (бял, светъл, благоприятен, приятелски) град", където "бор, вор, вар, варош" на езика на сарматите означава "град".

Имена на планетите, подобни или тъждествени с току що разчетените названия върху розетата от Плиска могат да се прочетат и в един от надписите, оставени в солните кариери до с. Бесараб – Северна Добруджа – фиг. 3.  Счита се, че тези надписи са оставени от ранно-християнски монаси-българи, защото в тях има смесване както на прабългарски рунни знаци с кирилица, така и на предхристиянски с християнски символи. Според мене, в този надпис присъства името на Христос, откроено с типичният християнски знак тилда (Фиг. 3, долу вляво). Имайки пред вид този нов детайл, както и първоначалното разчитане на надписа от П. Добрев [5], началото и края на този надпис може да се разчете като: Уончу (Месеца, Веш), Сън (Слънцето), Ансир (Юпитер, Анишър), Уон (Венера) ...... Хр ин (Христос управлява). Смисълът на тази фраза е: нашият нов бог Христос управлява старите ни богове, планетите – светила. Смисълът на този прочит изразява победата на новия християнски бог над старите езически богове. Същият смисъл е изразен в много евангелски текстове, където Исус Христос се рисува като господар на седемлъчна звезда, всеки лъч на която отговаря на един от най-важните небесни светила - езически богове. Някои от думите в надписа са доста заличени и не са разчетени, но това не променя смисъла на фразата. В този надпис Месецът е записан като Уончу, което е близко до Ванчу (Веш), тъй както името на бактрийския град Уорну е записван и като Варну, а името на прабългарския род Уокил е записвано и като Вокил. Следователно името на планетата Уон – Венера би могла да се срещне при прабългарите и като Ван, което е още по-близко до латинското Venus и германското Van. В този списък от прабългарски езически богове липсва името на южно-сибирския, по-късно хуно-тюрско-монголски бог на небето Тенгри, понеже прабългарите са били източно-ирански народ и не са го познавали. Така преведен, надписът от Мурфатлар буквално повтаря някои евангелски текстове, в които Исус Христос се описва като господар на седемте небесни планети или на седемлъчна звезда, всеки лъч от която отговаря на определена планета.

 

      

 

 Фиг.  3.  В ляво - надпис от с. Басараб –Мурфатлар [13] и неговата транскрипция на кирилица (в дясно).

 

Някои от имената на известни прабългари са може би производни от имена на планети. Тук се включват имената на зетя и дипломатическия представител на Борис I – Сондоке и на жупан таркана на Омортаг - Шун, които могат да се свържат с прабългарското название на Слънцето СОН. Прабългарското име Сондоке е известно и във вариантите Сурдика и Сончонка от един кирилски надпис в Провадийска църква. Двете имена, Сондоке (Сончонка) и Сурдика имат обща основа - Сон (Слънце) и Сур, произлизащо от ранно-арийското и по-късно индоиранското название на Слънцето, Сурья. Името на предполагаемия брат на Кубрат - Самбат (Шамбат) има връзка с названието на съботата. Някои от прабългарските названия на планети-богове може би присъстват и днес в именната система на българите. Например, името Яна би могло да се изведе от името на Венера - Уон, името Ванчо (умалително от Иван, произнася се Ванчу в България и Македония) от името на Месеца - Ванчу, Янкул от името на Юпитер - Анишър, Цона (Цоню - Златан) от името на Слънцето - Сон.

 

 

 

Фиг. 4. Съвпадение между знаците от розетата от Плиска (1А и 1Б) със знаците върху оловен медалион от Североизточна България (1В и 1Г). В следващите фигури  медалионът е завъртян на 90^о (положение 1Д). В положение 2Б са отстранени всички линии, освен тези очертаващи знака на Слънцето IYI. В положение 3Б са отстранени всички линии, освен тези очертаващи знака на Венера Y<. В положение 4Б са отстранени всички линии освен тези, очертаващи знака на Месечината. 

 

 

Повечето от знаците върху бронзовата розета от Плиска се откриват и върху един новонамерен оловен амулет от Североизточна България с прабългарски знаци (Стела Дончева. Николай Николов. Бронзов амулет със знаци от Североизточна България. – В: Том 4. Научни изследвания в чест на професор дин Иван Карайотов по случай неговата 70-годишнина. Университетско издателство „Епископ Константин Преславски”. Шумен. 2011, с. 279 - 287). Авторите на публикацията за този амулет съобщават за съвпадението на няколко такива знака, които за прегледност са показани на фиг. 4. Наистина, известните ни вече знаци на Слънцето, на Венера и на Месечината от розетата се открояват съвсем ясно и върху медалиона. Авторите считат, че още няколко знака върху медалиона съвпадат с подобни знаци върху розетата. Нещо повече, те съобщават за съществуването в различни места на Североизточна България на подобни рунни комбинации: Y< (надпис на Венера до пещера в Мадара, по Г. Фехер), IYF (надпис от некропола Варна-2, по Ж. Аладжов) и др.        

От представените по-горе примери е ясно, че посочените знаци върху розетата от Плиска са били широко известни и използвани върху значителна част от територията около главните центрове на езическа България. тези знаци отговарят на главните планетарни богове на прабългарите, начело със Слънцето.

В статията е представено изследване върху прабългарските назнания на подвижните небесни светила-богове, съгласно рунните надписи върху бронзовата розета от Плиска и един от ранно-християнските надписи в солните рудници в с. Басараб – Северна Добруджа. Извършеният прочит на рунните знаци по розетата от Плиска е подкрепен с много названия на планети от близки и сродни на прабългарите народи. С помощта на намерените названия на планетите-богове е разчетен един цялостен надпис с руни от епохата на ранното християнство. Тези резултати показват, че преди християнизацията и възприемането на глаголицата и кирилицата, ранните българи са имали своя писменост, изградена на основата на т.н. донско-кубански (алано-касожки) рунни знаци.