ПРАБЪЛГАРСКИ НАЗВАНИЯ НА ПЛАНЕТИТЕ -БОГОВЕ СЪГЛАСНО РОЗЕТАТА ОТ ПЛИСКА И РАННОХРИСТИЯНСКИ НАДПИС ОТ СЕВЕРНА ДОБРУДЖА

Иван Танев Иванов

 

Статията е докладвана на Научната конференция "Българската държавност в Европа навечерието на своя 20-ти век", София, аулата на Софийски университет, 18-20 март 2005 год.

 

 Иван Танев Иванов. Изследване върху прабългарските названия на планетите-богове съгласно розетата от Плиска. Епохи, историческо списание - Велико Търново. Година XIV, 2006, бр. 1-2, с. 225-234

 

Иван Танев Иванов. Изследване върху прабългарските названия на планетите-богове съгласно розетата от Плиска и раннохристиянски надпис от Северна Добруджа. Списание Анали, 2007, бр. 1-3, с. 104-110

 

Иван Танев Иванов. Нов прочит на руните по бронзовата седмолъчна розета от Плиска. Списание Авитохол, 2008, бр. 28, с. 46-49 

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

  РЕЗЮМЕ. Предлага се нов прочит на рунните знаци върху розетата от Плиска от който се получават достоверни названия на планетите-богове в езика на прабългарите. Това са АНИШЪР (Юпитер), УОН (Венера), САН (Сатурн), ТЕ (Марс), СОН (Слънце), ВЕШ (Месец) и КХЕ (Меркурий). Названията АНИШЪР и УОН почти съвпадат с известните имена от българския фолклор, Янкул за Юпитер и Яна за Венера. Древните названия за Юпитер при поляците (Yęsza - Йенша) и албанците (Enjte - Енйете) са много близки до Анишър и вероятно са заимствани от прабългарите. Прабългарското АНИШЪР съвпада с акадското и асирийско название на бога на гръмотевиците Аншар. Три от прабългарските названия почти съвпадат със съответните названия от старогерманската и латинска митологии, САН – Sam за Сатурн, ТЕ – Тiu за Марс и УОН – Venus, Van за Венера. Прабългарското название на Слънцето, СОН е близко до това в повечето древни европейски езици (Сонце, Sun, Sonne). Предлага се и нов прочит на раннохристиянския български надпис от с. Басараб – Северна Добруджа, в който се откриват същите прабългарски названия. Надписът се чете: УОНЧУ (Месеца), СОН (Слънцето), АНСИР (Юпитер), УОН (Венера) и т.н. се управляват от Исус Христос.

 

 INVESTIGATION ON THE PROTOBULGARIAN APPELATIONS OF PLANETARY DEITIES ACCORDING TO THE PLISKA ROSETTE  AND MURFATLAR INSCRIPTIONS - Ivan Tanev Ivanov

 

 SUMMARY. New deciphering of the runic sings on the rosette found in Pliska, Bulgaria, is conducted obtaining reliable pronounciations of the protobulgarian names of seven planets-luminaries. The latter are ANISHAR (Jupiter), UON (Venus), SAN (Saturn), TE (Mars), SON (Sun), VESH (Moon) and KHE (Mercury). The names ANISHAR and UON closely match the popular appellations of Jupiter, Yankul, and Venus, Yana, in traditional bulgarian folklor. The ancient denomination for Jupiter of Poles, Yęsza – Yensha and Albanians, Enjte, are very close to ANISHAR and cold have been borrowed from the protobulgarians. The protobulgarian ANISHAR resemble the name ANSHAR of the ancient accadian and asyrian principle god of thunders. Three of the deciphered protobulgarian names of planets closely match the respondent appellations in ancient German and Latin mythology; SAN – Sam for Saturn, TE – Tiu for Mars and UON – Venus, Van for Venus. The protobulgarian denomination of Sun, SON, is similar to that in many european languages (Sun, Sonne, Солнце). In a new deciphering of the medieval bulgarian inscription from the village of Basarab, North Dobrudzha, Romania, the same protobulgarian appellations of planets-deities are found. The insciption now reads: UONCHU-Moon, SON-Sun, ANSIR-Jupiter, UON-Venus, etc are ruled by Jesus Christ. 

 

 

Намереният през 1961 г. в Плиска и публикуван от Ст. Ваклинов [1] седемлъчев бронзов медалион продължава да привлича вниманието на много изследователи. Пред вид на мястото на неговото намиране и поради наличието на голям брой чисто прабългарски знаци по него, неговият прабългарски произход не буди съмнение у никого. Броят на лъчите на розетата са равни на седем, колкото е броят на небесните светила – планети, извесни на Стария свят, който ги е почитал като богове. Първоначално В. Бешевлиев [2] допуска, че знаците и лъчите са свързани със седемте планети, Юпитер, Сатурн, Марс, Венера и Меркурий, към които традиционно са добавяни Слънцето и Месеца. Подобни бронзови седемлъчеви розети, с двоен соларен кръг в центъра но без запазени знаци, са открити в Бактрия (фиг. 2), както и в БЮР Македония.

Знаците върху звездата от Плиска са превъзходно изографисани, като краищата на всяка отсечка по тях е отбелязана с перпендикулярни черти. В геометрично отношение, звездата е много точно изчислена и оразмерена [3]. Това внимателно очертаване на знаците и лъчите, както и нивото на използваната производствена технология (матрично отливане на звездата от разтопен бронз) говорят в полза на представата, че звездата е продукт на масово и висококачествено производство.

 

 

Фиг. 1а. Бронзова розета с рунически надписи от Големия басейн в дворцовия център - Плиска. Дръжката в лицевата страна и знакът IYI на задната страна са насочени към лъча на главния бог - Слънцето, чийто знак има царствен вид и съдържа кръстовия знак. В античността кръстовият знак е най-важният соларен символ.

 

Съгласно космологичните представи на някои древни, т.н. сапейски народи от Стария свят (вавилонци, перси, индийци), небесните светила биват неподвижни (звезди) и подвижни (планети). Според тези народи планетите са всъщност богове, които управляват живота на хората и събитията на Земята. Видимите тогава планети-богове са 7 - Слънцето, Месеца, Юпитер, Венера, Марс, Сатурн и Меркурий. Съгласно тези представи всяка планета се движи по свой небесен кръг, различно отдалечен от Земята. На най-високия седми кръг (седмото небе) стояло Слънцето. Сапейските астрономи (тогава наричани астролози) често изобразявали седемте планети като лъчи на една седемлъчна розета. Подреждането на планетите по лъчите на розетата ставало по два начина. Единият начин, най-често използван, се наричал планетарен модел. Той е описан в известните планетарни модели от библиотеката на Ашурбанипал и от Зелотин в XVI в. [Алексиев – Хофард, 2001] и съвпада с поредността на планентните кръгове при древните индийски и арабски астролози [Ал Бируни]. Вторият начин на подреждане на планетите се наричал хармоничен модел, при който планетите се редуват в кръг според поредността на техните дни в седмицата. Хармоничният модел се смятал за погрешен и неправилен и се позвал рядко от древните астрономи.

 

 

 

 

Фиг. 2. Седемлъчеви бронзови розети с двоен соларен кръг в центъра, намерени в археологически обекти от древна Бактрия. Подобни бронзови розети са намерени и в БЮР Македония.

 

С помощта на тази розета сапейските астролози са определяли коя планета-бог управлява даден час от даден ден и с това са се мъчели да отгатнат какъв ще бъде изхода от дадено бъдещо събитие – битка, сделка, раждане и т.н.

Например, първия час от неделния ден се владее от Слънцето. В посока обратна на часовата стрелка, наляво от Слънцето е Венера (фиг. 3). На нея се пада втория час от неделния ден. Следват Меркурий, който владее третия час, Месеца владеещ четвъртия час, Сатурн – петия час, Юпитер – шестия час и накрая Марс владеещ седмия час на неделята. Планетите управляващи следващите осем часа от неделния ден се определят по същото правило. Двадесет и четвъртия час се пада под знака на Меркурий, а следващия първи час от понеделника се владее от Месеца. Така, първия час от неделния ден се владее от Слънцето, а първия час от понеделника - от Месеца. Съответно, приема се, че Слънцето владее целия неделен ден, Месеца владее целия понеделник, а Марс управлява вторника. По-нататък, срядата се управлява от Меркурий, четвъртъка от Юпитер, петъка от Венера и съботата от Сатурн.

Инструмент, външно подобен на звездата от Плиска, е използван в древна Индия [Ал Бируни; Ильин, 1958]. За отгатване изхода на някоя хазартна игра, древните индийци използвали осемлъчната звезда, наречена “раху-чакра” – Лунен кръг (кръгова траектория на Луната) - фиг. 3. В древноиндийската митология е имало седем богове-планети, всеки един от които е управлявал по една от осемте посока на света (посоката запад е била без покровител), по един ден от неделята и по една осминка – час от часовете на всеки ден. Звездата раху-чакра е служила като инструмент за решаване на въпроса, как да намерим кой е владиката на даден час от определен ден, когато се случва някакво събитие, така че като спечелим неговото благоволение, да извлечем изгода. Върху всеки лъч на звездата раху-чакра е отбелязано името на планетата, която управлява съответната посока на света. Например, богът Кубера (богът на богатствата и търговците, съответстващ на старогръцкия Меркурий) управлявал северната посока.

Фиг. 3. В ляво, осмолъчна звезда (раху-чакра), използвана в древна Индия. В дясно, седмолъчната звезда от Плиска, разшифровката на външните символи е съгласно планетарния модел [Алексиев – Хофард, 2001].

 

        Точната инструкция за ползване на звездата – раху-чакра е следната: Знаейки в кой ден от седмицата настъпва събитието (примерно, провежда се игра), най-напред играчът установява бога - владиката на този ден, както и мястото на владиката в звездата раху-чакра. Например, ако е четвъртък, богът владетел е Юпитер. След това се определя онази осмина част на деня, в която се играе и се проследяват осмина част от линиите, започващи от владиците на дните, в непрекъсната последователност от изток към юг, после към запад. Така се достига до владиката на нужната осмина част от деня. Например, ако е нужно да се намери владиката на петата от общо осемте части на четвъртъка, прекарва се черта започваща от юг и завършваща на северо-запад. Така се установява, че владиката на първата осмина част на четвъртъка ще бъде Юпитер, на втората — Сатурн, на третата — Слънцето, на четвъртата — Месеца, на петата—Меркурий на север. В такава последователност осминките части на деня продължават до края на деня, след което встъпват в нощта и така нататък непрекъснато до края на денонощието. Когато участникът в играта разбере посоката на тази осмина част от деня в която се намира, той се обръща така, че този посока да бъде зад гърба му. Тогава той ще спечели играта.

        Както се вижда, физичната форма на звездата раху-чакра е почти идентична с тази на звездата от Плиска. Вероятно розетата от Плиска е използвана по подобен начин и за същата цел - да се узнае името на онзи бог – владетел, който ще донесе успех и сполука за планираното действие. В този смисъл може да се очаква, че начинът на ползване на звездата от Плиска е подобен на този на звездата раху-чакра. Звездата раху-чакра е използвана в хоризонтално положение, тъй като всеки неин лъч сочи към определена посока на света. Върху бронзовите розети от Бактрия (фиг. 2) върху розетата от Плиска (фиг. 1) има кукичка, отлята в средата между седемте лъча. От тук може да се предположи, че при своето използване тези розети, както и раху-чакрата са висели на връв в хоризонтално положение.

Много български и чужди изследователи са търсели смисъла на розетата от Плиска. Всички изследователи приемат, че върху всеки един лъч на звездата от Плиска има по два знака. На тази основа са правени много, но засега неубедителни опити да се разчетат знаците върху розетата. Някои автори предполагат, че знаците са руни, които служат като букви [Добрев, 1992], други оприличават тези знаци на идеограми [Овчаров, 1995], криптограма с гръцки букви [Георгиев, 1993] и т.н. Много подробен списък от автори и техните предположения за прочит на знаците по розетата представя Панайот Иванов [Иванов, 2005].

Ако потърсим аналогия между индийската звезда раху-чакра и розетата от Плиска, трябва да се обърне внимание на факта, че върху седемте лъча на раху-чакрата е имало само обозначения на имената на седемте планети. От тук може да се очаква, че и знаците върху розетата от Плиска обозначава названия на планети.

Хипотезата, че върху всеки лъч от розетата от Плиска е изписано с руни названието или началото на названието на съответната планета е изказана по-рано от П. Добрев [1992]. Неговият опит да разчете рунните названия обаче е погрешен, защото той поставя Слънцето върху лъча на Юпитер, а останалите планети подрежда според хармоничния, а не според планетарния модел. Аз приемам хипотезата на П. Добрев за правилна, като по-долу представям нов прочит на рунните названия на планетите, основан на подреждането на планетите, предложено от А. Алексиев - Хофарт [2001]. Този автор приема знака “+” върху един от лъчите като знак на Слънцето, а на останалите лъчи на розетата съпоставя планети съгласно най-широко използвания в миналото планетарен модел (фиг. 3 и 4). Свързването на знака “+” със Слънцето е напълно оправдано в светлината на по-новите данни за епиграфската традиция на древните българи [Добрев, 2002] и на други народи от Северното Причерноморие и Кавказ. За разлика от А. Алексиев – Хофарт, аз поставям лъча на Слънцето най-отгоре, защото Слънцето е главен бог на прабългарите, на всички сапейски и повечето средиземноморски народи (фиг. 4).

По мое мнение най - сполучлив опит да се свържат отделните лъчи на розетата с известните планети е направил А. Алексиев - Хофарт [4]. Той приема знака “+” върху един от лъчите като знак на Слънцето, което в светлината на по-новите данни за епиграфската традиция на древните българи [5] изглежда напълно обосновано. На останалите лъчи на розетата са приписани планети съгласно известния планетарния модел (фиг. 1). Получената последователност от знаци на планетите съвпада с известните планетарни модели от библиотеката на Ашурбанипал и този на Зелотин от XVI в. [4], а също съвпада с поредността на планентните кръгове при древните индийски и арабски астролози [6].

 

 

Фиг. 1б. Седмолъчната звезда от Плиска, разшифровката на външните символи е съгласно планетарния модел  [4].  За всеки лъч, в основата е даден кирилизираният текст на думата, изписана с прабългарски руни в посока от периферията към центъра. 

 

Всички изследователи приемат, че върху всеки един лъч на звездата от Плиска има по два рунни знака. Повечето изследователи допускат, че всяка една от седемте планети е обозначена посредством съответен знак от външния кръг знаци. Ролята на знаците от вътрешния кръг е неясна. Някои автори предполагат, че знаците служат като фонеми, букви [7], други оприличават тези знаци на идеограми [8]. На тази основа са правени много, но засега неубедителни опити да се разчетат знаците върху розетата.

Руните, изписани по лъчите на розетата съвпадат с тези, използвани широко от аланите и касогите, при които те са имали значение на буквена писменост. Руският изследовател Турчанинов определи фонетичната стойност на 20 такива знака и разчете няколко надписа, между които надписа АЛАНУИ КАН - канът на аланите (виж таблиците в края на статията). По-късно, подобни знаци бяха открити и при прабългарите, използвани както в предхристиянската епоха, така и отчасти след това, които веднага бяха характеризирани като тюрски. В последствие се установи, че тези рунни знаци са от алано-касожки тип и че са използвани от прабългарите в много по-голяма степен, отколкото при аланите. Някои български историци считат, че прабългарите са използвали такива рунни знаци и в ролята им на родови, занаятчийски и култови дамги, което е неоспоримо. Обаче, открити са много надписи на кирилица или с гръцка писменост, в които отделни букви са заместени със съответни руни. Има и цели думи и даже фрази, изписани с такива руни. Да се отрича повече ролята на прабългарските руни като писмени знаци вече е невъзможно.    

Хипотезата, че върху всеки лъч от звездата от Плиска е изписана с руни по една дума или поне началните срички на една дума, представляваща название на съответната планета е изказана по-рано от П. Добрев [7]. При него обаче Слънцето се поставя на мястото на Юпитер и се използва не планетарния, а т.н. хармоничен модел, при който планетите се редуват в кръг според поредността на техните дни в седмицата, който е рядко прилаган модел от древните астрономи.

На същата Фиг.1 е представен нашият нов прочит на рунните  знаци от звездата от Плиска, при който е използван планетарния модел и Слънцето е поставено на мястото на знака “+” , съгласно [4]. Приема се, че тези знаци са букви със съответна, вече добре установена фонетична стойност, взети от [5]. Освен това за пръв път е взето пред вид, че (по мое мнение) върху лъча, отговарящ на планетата Юпитер има не два, а три знака. Най-външният трети знак представлява стрелка и заедно със средния лъч на стоящата по-долу буква “ш”образува лигатура на буквата “ан”. Макар че дясното рамо на тази стрелка е малко изтрито, лявото рамо е много добре очертано (виж снимката в [5], Приложения, фиг. 9а и 9б, също и [3]). Използваните в статията фонетични транскрипции на рунните знаци са дадени с кирилица в таблица 1, края на статията.

Надписът на Юпитер върху лъча на розетата се чете от горе на долу . Представен в разгърнат хоризонтален вид и четен от ляво на дясно той изглежда така:  .  Първят знак е  самостоятелна руна, която се чете АН. Вторият знак съдържа две руни, свързани чрез лигатура и се чете ИШ. Третият знак също съдържа две свързани руни и се чете ЪР. Окончателно, съгласно таблицата за фонетична транскрипция на руните, този надпис се чете АНИШЪР. За много древни народи Юпитер е “господар на времето” във връзка с неговия 12-годишен цикъл на въртене около Слънцето и от тук маркирането на неговия ход по еклиптиката с 12 съзвездия. При древните българи това е още повече подчертано чрез структурата на техния цикличен календар, в който най-голямата единица за време е една юпитерова година, съдържаща 12 слънчеви години, всяка от които има по 12 месеца. Това обяснява защо наименованието на Юпитер като главна планета е изписано с три руни и три лигатури (числото 3 е свещено за прабългарите !), с което се предава вероятно пълната форма на неговото наименование - АНИШЪР.

 

Таблица 1. Фонетична транскрипция на рунните надписи и предполагаеми пълни форми на наименованията на планетите според звездата от Плиска.

 

Название на деня от седмицата	Планета, управляваща този ден	Фонетична транскрипция на рунния надпис от розетата	Предполагаема пълна форма на наименованието
Неделя	Слънце	Сон	Сон
Понеделник	Месечина	Ве	Вен или Веш
Вторник	Марс	Те	Те
Сряда	Меркурий	Кхе	Кхе (?)
Четвъртък	Юпитер	Анишър	Анишър
Петък	Венера	Уо	Уон
Събота	Сатурн	Сан	Сан

   

        Юпитер бил наричан от древните индийци Ангирас, а от арабите – Ал мущтари. Съгласно П. Добрев [7], в древния свят е широко разпространено наименованието на Юпитер ЙЕН или ЙАН. Всички тези наименования на Юпитер са много близки до прабългарското Анишър. В българските народни песни и предания Юпитер се възпява под името Янкул, което може да се изведе от Анишър. В известната книга “Historia Polonica” (1460 г.) написана от Ян Длугош  се казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza (Йенша) [9]. В съвременния албански език, денят на Юпитер – четвъртък (табл. 2) се нарича “e Enjte -денят на Енйете” - денят на Анишър. Тези названия, полското Yęsza и албанското Enjte могат да се разглеждат като пряка заемка от езика на прабългарите, тъй като тогавашните поляци и предците на албанците са преки съседи на прабългарската държава. Това показва, че за разлика от Тангра, от когото няма никакви следи, митологичната фигура Анишър е съществувала реално в религиозното съзнание на ранните българи.  

При много народи Юпитер е бил натоварен и с друга роля като бог на гърма, светкавиците и бурите. С тази си роля Юпитер е известен при гърците като Зевс, при германците - Тhor, при келтите - Таранис, при хетите - Тархунт и при индийците - Индра.  Ако названието Анишър се представи във фонетичния вариант Антар (Ан + Тар), може да се открои обща основа "ТАР" с другите индоевропейски названия на бога на мълниите - Тор, Таранис, Тархунт, Индра. 

Най-пълно е обаче съвпадението във фонетично и семантично отношение на прабългарското название Анишър с названието на върховния индоарийски бог Индра (Антар - Индра). Приликата в митологичната роля на Анишър и Индра е още по-голяма. При индоариите, Индра е Владика, бог на гърма и светкавицата, Гръмовержец.  Абсолютно същата роля играе и Анишър-Янкул-Юпитер, бог на гръмотевиците, владика на времето при прабългарите.

Прабългарското название на бога на гръмотевиците,  АНИШЪР - Юпитер буквално съвпада и с акадското и асирийско название на бога на гръмотевиците Аншар. В митологията на акадците, едни от главните богове са Аншар – богът на гръмотевиците и Кишар. Те са бащата и майката на бога на небето Ану (при шумерите Ан). В по-късната Асирия, акадският бог Аншар бил възприет и отъждествен с главния асирийски бог Ашур и се превърнал във върховен бог, стоящ по-високо даже и от Мардук [Мифологический словарь / Гл. ред. Е. М. Мелетинский. Советская энциклопедия, Москва, 1990 г.- с. 672]. В асирийската версия на древната месопотамска поема “Енума елиш” (1-то хилядолетие пр. н. е.), главният герой вече не е Мардук, както е във вавилонската версия, а Аншар – Ашшур, богът на гърма и светкавицата.

В пантеона от богове при тези и много други народи, Юпитер е бил главен и важен бог. Названието Анишър - Янкул има успоредици в келтските езици – JANGU (кимерийски) и JANCAIL (корнелски), означаващи “главен”, “голям”. В този смисъл семантиката на наименованието АНИШЪР би могла да се изведе от двете  широко известни в Древния свят думи АН (бог при шумерите и по-късни близко-източни народи) и ИСИ, ИША (господар, господин). От тук, АНИШЪР би могло да означава “господар на боговете” или “управляващ бог”. Наред с тази семантика, може да се предложи и втори, допълнителен смисъл на названието Анишър, произлизащ от думите АН (бог) и прабългарската иранска дума ЧАР (четири) [10]. От тук Анишър (ан-чар) може да значи и “четвърти бог”. Това значение отразява представата, че денят на Анишър (Юпитер) - четвъртъка, е четвърти по ред в седмицата, след първия ден (понеделник), втория ден (вторник) и третия ден (сряда).

 

        Таблица 2. Връзка между прабългарските названия на планетите и названия на дните от седмицата при съседни и близки народи. 

 

Ден от седмицата	Латино-германско название	Албанско название	Прабългарско название на планетата	Европейска аналогия	Санскритска и иранска аналогия
Неделя	Ден на Слънцето	e diel –ден на Слънцето	Сон	Sun, Sonne	Шон –светило Сона -злато
Понеделник	Ден на Месечината	e hënë –ден на Месеца	Веш (Вен ?)
Вторник	Ден на Марс	e martë – ден на Марс	Те	Tiu, Tiw
Сряда	Ден на Меркурий	e mërkire –ден на Меркурий	Кхе
Четвъртък	Ден на Юпитер	e enjte –ден на Анишър	Анишър	Enjte Yęsza (Йенша)	Ангирас, Индра
Петък	Ден на Венера	e premte –ден на Венера	Уон	Van, Venus
Събота	Ден на Сатурн	e shtunë – ден на сатурн	Сам	Sam	Сани

 

Названието за Месеца, записано като (ВЕ) в пълна форма вероятно е било ВЕШ. Думата Веш - Месечина, месец вероятно произхожда от Северното Прикавказие, където са живели първите български племена берсили, есегели и болгар. На езиците на севернокавказките народи, протолезгийски *wac, лезгийски warz, табасарански: waz, агулски waz, рутулски waz, цахурски waz, хризки wäz,  бодукски wǝz, хиналугски wac̣, арчи bac означава "Месечина (луна), месец".  Счита се, че тази дума има древна северно-кавказка етимолоия. 

При поляците Месечината (Луната) се нарича księźyc (кшенжиц), а календарният термин "месец" е miesiąc (мешьонц). Окончанието "-yc" в księźyc е известният славянски суфикс "-ец", а księź е семантичната основа. При сарматите се среща  самоназванието Сайи (Σαιοι), което според Б. Н. Граков представлява самоназвание на т.н. царски скити и се извежда от авестийското xsaya – "светя, сияя". Вероятно полското księź възхожда към този сарматски и авестийски глагол, xsaya и в такъв случай księź ще означава "светещ", а księźyc  - "светило".

Пълният прочит на рунния надпис Y< за “бялата планета” Венера може да е била УОН.  Формата Уон е близка до наименованията на Венера при древните иранци и арменци (Анахит), латини (Venus) и шумери (Инанна). При китайците Венера се се наричала “Ян”, което на китайски означава "бяла". При осетините, потомци на родствените на прабългарите алани, "аен" означава "майка, баба" [Васо И. Абаев. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Том 1, А - К. Изд. АН СССР, Москва-Ленинград. 1958 г., стр. 148]. При древните германци, Венера - Freya е бог от групата богове, известни като Vanir (van –ед. число). Уон е близко до наименованието ЯНА (ЯНКА) с което в българския фолклор се нарича планетата Венера. В църковно-славянския език планетата Венера се е наричала Аонеша (Миклошич Ф., А. Х. Востоков, Я. И. Бередников, И. С. Кочетов. Словарь древнеславянского языка. Санкт-Петербург, 1899 г, с. 7; Дячьенко, Г. Полный церковно-славянский словарь. Изд. Отчий дом. 2005 (фототипно издание от 1900 г.), с. 20). Явно, прабългарското название Уон - Яна за Венера има много успоредици сред названията на древните народи и е добре съхранено в езика на българите.

             Прабългарското название на Марс, , започващо с ТЕ стои близо до думите с които древните германци са наричали тази планета (Tiu, Tiw, Tiwas). Същевременно, върховният езически бог при адигите, древен народ съседен на кавказките българи, се е наричал Тха, което е близко до горното название.

        Прабългарското название на Меркурий,   - Кхе няма аналози в езиците на древните народи и засега е трудно да се етимологизира. Възможно е то да има връзка с чечено-ингушката дума “кхаьра” – сряда, трети ден, която произлиза от думата кхоъ –три (кхаьра значи трети).  Това е основателно, защото Меркурий -Кхе управлява срядата, третия ден от прабългарската неделя.

Прабългарското наименование на Сатурн,  , започващо със САН или САМ стои близо до древноиндийското название на Сатурн, САНИ и до названието на Сатурн  при древните германци, SAM. От названието SAM-Сатурн днес се образува думите Samstag – събота при немците и Samdi при французите и другите латино-говорящи народи.

Съществуват две причини, поради които надписът Сан, съответващ на съботата при прабългарите може да изтълкува като “мир, покой, събота”. Първата е, че на близкия до езика на прабългарите санскрит, “шан” е значело “мир, покой”.  Например, един от епитетите на върховния ведически бог Шива е Шанкара – “усмиряващ” или “миротворец”, от “шан” – мир и “кар” – правя, работя. Втората причина идва от древното асиро-вавилонско название на съботата – шаббат (shabbath), което е възприето от евреите и е значело “мир, покой”. Това значение идва от най-ранните векове на асиро-вавилонския календар, когато богът-планета Сатурн  е бил главен и положителен бог за тези народи, а съботата е бил почивен ден, управляван и посветен на този бог. Много по-късно Сатурн се възприема като вреден, отрицателно влияещ бог. Вероятно, прабългарското название на съботата САН носело същата семантика, която е вложена и в асиро-вавилонското и по-късното еврейско название на съботата, саббат – “мир, покой”. Разликата е само в това, че тази семантика е изразявана с друга дума – санскритска или оригинално прабългарска “Сан” – “покой, мир”.  

Надписът за Слънцето    започва със знака +, който сам по себе си е служил като главен соларен символ при много древни народи (например на Кавказ - чеченци, на Балканите  - пеони). В глаголицата знакът “+” е начална буква с фонетична стойност “а”. В по-ранните рунически надписи на прабългарите, знакът “+”не е буква, а символ на Слънцето, също както и косият кръст – “Х”. Освен знак на Слънцето, косият кръст “Х” е буква при прабългарите и е имал фонетична стойност "с".  В грузинската мисионерска азбука с кръст "+" е предавана буквата "к", наречена "кан", с която започва по грузински името Христос - "Кристе". Ясно е, че руната “х” и знакът на Слънцето “+”, освен  орфографична близост помежду си, са имали и обща функция при прабългарите и някои съседни народи (грузинците) - да предават звука "с" и/или "к". От тук може да се допусне, че понякога  знакът “+” също е използван като руна (буква) с фонетична стойност “с”. В такъв случай, наименованието на Слънцето ще е било СОН или така е започвало. Това е твърде логично, защото СОН е близко до названието за Слънце в много европейски езици – Sun (англ.), Sonne (немски), Солнце (руски), Sole (латински). В източно-иранските езици думата Шон означава "светило, блестящ". В езика хинди-урду СОНА означава "злато", което има близка семантика до Слънце. По-общо, това название има общи корени в по-древните, но териториално близки нострадически езици: Sps (угаритски), Симеги (хуритски), Semes (староеврейски), Sams (арабски) – Слънце. От тук идва татарското мъжко лично име Sams, означаващо Слънце. На съвременен хинди-урду, Sahn – dyah означава изгрев на Слънцето, а също и име на бог.

Същият прочит можем да получим, ако надписът върху лъча на Слънчето се представи както е посочено по-долу:

 

 

 

 

 

В българския език глаголът "да се с`ъмне, с`ъмва се" означава "става сутрин, утро е, слънцето изгрява", от тук диалектното "с`ъмнало" = "сутрин, утро, видело, виделина, развиделяване". Семантичната основа "съм" на глагола "съмва се" съвпада омофонно и семантично с прабългарското СОН - Слънце. Подобна дума има и в осетински som, ягнобски sīn, кюрдски sebah, пущунски saba, талишки siv, персийски sobh, памирски sabo, гилянски sobh – утро. От сравнението с осетинското сом и ягнобското sīn може да се предположи, че българското съмна произлиза от езика на прабългарите и е родствено със СОН - Слънце.

Съществуването на две близки семантични основи - "сон" и "съм" в езика на прабългарите подкрепя съществуването на назални гласни в този език, за което има още значителен брой примери (Прабългарски думи с носови гласни).

В една книга за народни игри на българските деца [Илия Зайков. Златка Асенова. Две петлета се скарали. Български народни игри за деца. Изд. Народна младеж. София. 1981, с. 76] се цитира една старинна дума от детските игри - "самар". Според разказвача на играта, цитиран от авторите, "самар" значи "слънчев" ! Според настоящето изследване, самар = слънчев има прекрасна етимология: самар = сам + ар, където -ар е ирански суфикс за образуване на прилагателни, а САМ = Слънце !

На езика на днешните башкорди, които съдържат силен прабългарски етнически субстрат, наследство от Волжска България, слънчевият бог се нарича Сам рау [11], което вероятно идва от Сом или Сон (Слънце на прабългарски). На западноиранския кюрдски език Roj (Рой) има две значения - Слънце и ден. От тук, Сам рау означава буквално “Слънчев бог” на езика на древните българи. В българската народна митология Слънцето се нарича Райко [12], а също и Божко [Архивен фонд на Даскалов, Богомил Христов (1876 - 1944 г.), учител в гр. Трявна.  Окръжен държавен архив – Габрово. № 455/Инвентарен опис № 1. Инвентарни единици № 613-663]. 

 

    Фиг. 2. Сравнение между знака на слънцето върху розетата от Плиска (1), древнокитайския йероглиф "ди" -бог (2) и  вариант на българската елбетица (3).

 

Интересно е, че знакът на главния бог на прабългарите -Слънцето върху розетата от Плиска прилича много на българския етнографски символ елбетица (Фиг. 2), а тя път прилича твърде много на древнокитайският йероглиф "ди" или "шан-ди", което значи "бог" [Димитров, Л. История на древнокитайската култура. Наука и изкуство. София, 1966, с. 63]. Това най-вероятно не е случайно и говори за наличие на културни контакти в далечното минало.

На съвременен чувашки, думата "кон" (кon) означава "ден" [Мудрак О. А., Исторические соответствия чувашских и тюркских гласных. Опыт реконструкции и интерпретации, Москва. 1993, с. 69], а на башкирски "сен" е "ден". Тези и други тюркски названия на деня (gϋn) и Слънцето имат източноирански и тохарски праизход. Също, от надгробни паметници във Волжка България от XIII век, писани на арабица, е известно, че думата “сон” е означавала “ден”. Това също подкрепя прочита "сон" за прабългарското название на Слънцето. В съвременни руски (татарстански) източници се твърди, че на тези паметници понеделникът е записван като “сон баш”. "Баш" на татарски е "глава" и от тук "сон баш" ще означава “ден главен, челен, първи", т.е. понеделник. Като се има пред вид, че при много езици думите за “слънце” и “ден” съвпадат, може да се очаква, че в езика на волжските българи “сон” ще е означавало както "Слънце", така и "ден".

В земите на Първо българско царство днес има два града, които носят еднакво име: Сомбор. Единият е в Западна Украйна (36 х жители), близо до бившия български областен център Унгвар (днес Ужгород), другият е в областта Войводина (Северна Сърбия) (47 х жители). В летопис от 1241 г. се съобщава, че татаро-монголите срутили град Сомбор, но той по-късно се възстановил. Произходът на това название остава неизвестен. Съобразно казаното по-горе, възможно е Сомбор да означава "Слънчев (бял, светъл, благоприятен, приятелски) град", където "бор, вор, вар, варош" на езика на сарматите означава "град".

Имена на планетите, подобни или тъждествени с току що разчетените названия върху розетата от Плиска могат да се прочетат и в един от надписите, оставени в солните кариери до с. Бесараб – Северна Добруджа – фиг. 3.  Счита се, че тези надписи са оставени от ранно-християнски монаси-българи, защото в тях има смесване както на прабългарски рунни знаци с кирилица, така и на предхристиянски с християнски символи. Според мене, в този надпис присъства името на Христос, откроено с типичният християнски знак тилда (Фиг. 3, долу вляво). Имайки пред вид този нов детайл, както и първоначалното разчитане на надписа от П. Добрев [5], началото и края на този надпис може да се разчете като: Уончу (Месеца, Веш), Сън (Слънцето), Ансир (Юпитер, Анишър), Уон (Венера) ...... Хр ин (Христос управлява). Смисълът на тази фраза е: нашият нов бог Христос управлява старите ни богове, планетите – светила. Смисълът на този прочит изразява победата на новия християнски бог над старите езически богове. Същият смисъл е изразен в много евангелски текстове, където Исус Христос се рисува като господар на седемлъчна звезда, всеки лъч на която отговаря на един от най-важните небесни светила - езически богове. Някои от думите в надписа са доста заличени и не са разчетени, но това не променя смисъла на фразата. В този надпис Месецът е записан като Уончу, което е близко до Ванчу (Веш), тъй както името на бактрийския град Уорну е записван и като Варну, а името на прабългарския род Уокил е записвано и като Вокил. Следователно името на планетата Уон – Венера би могла да се срещне при прабългарите и като Ван, което е още по-близко до латинското Venus и германското Van. В този списък от прабългарски езически богове липсва името на южно-сибирския, по-късно хуно-тюрско-монголски бог на небето Тенгри, понеже прабългарите са били източно-ирански народ и не са го познавали. Така преведен, надписът от Мурфатлар буквално повтаря някои евангелски текстове, в които Исус Христос се описва като господар на седемте небесни планети или на седемлъчна звезда, всеки лъч от която отговаря на определена планета.

 

      

 

 Фиг.  3.  В ляво - надпис от с. Басараб –Мурфатлар [13] и неговата транскрипция на кирилица (в дясно).

 

Някои от имената на известни прабългари са може би производни от имена на планети. Тук се включват имената на зетя и дипломатическия представител на Борис I – Сондоке и на жупан таркана на Омортаг - Шун, които могат да се свържат с прабългарското название на Слънцето СОН. Прабългарското име Сондоке е известно и във вариантите Сурдика и Сончонка от един кирилски надпис в Провадийска църква. Двете имена, Сондоке (Сончонка) и Сурдика имат обща основа - Сон (Слънце) и Сур, произлизащо от ранно-арийското и по-късно индоиранското название на Слънцето, Сурья. Името на предполагаемия брат на Кубрат - Самбат (Шамбат) има връзка с названието на съботата. Някои от прабългарските названия на планети-богове може би присъстват и днес в именната система на българите. Например, името Яна би могло да се изведе от името на Венера - Уон, името Ванчо (умалително от Иван, произнася се Ванчу в България и Македония) от името на Месеца - Ванчу, Янкул от името на Юпитер - Анишър, Цона (Цоню - Златан) от името на Слънцето - Сон.

 

 

 

Фиг. 4. Съвпадение между знаците от розетата от Плиска (1А и 1Б) със знаците върху оловен медалион от Североизточна България (1В и 1Г). В следващите фигури  медалионът е завъртян на 90^о (положение 1Д). В положение 2Б са отстранени всички линии, освен тези очертаващи знака на Слънцето IYI. В положение 3Б са отстранени всички линии, освен тези очертаващи знака на Венера Y<. В положение 4Б са отстранени всички линии освен тези, очертаващи знака на Месечината. 

 

 

Повечето от знаците върху бронзовата розета от Плиска се откриват и върху един новонамерен оловен амулет от Североизточна България с прабългарски знаци (Стела Дончева. Николай Николов. Бронзов амулет със знаци от Североизточна България. – В: Том 4. Научни изследвания в чест на професор дин Иван Карайотов по случай неговата 70-годишнина. Университетско издателство „Епископ Константин Преславски”. Шумен. 2011, с. 279 - 287). Авторите на публикацията за този амулет съобщават за съвпадението на няколко такива знака, които за прегледност са показани на фиг. 4. Наистина, известните ни вече знаци на Слънцето, на Венера и на Месечината от розетата се открояват съвсем ясно и върху медалиона. Авторите считат, че още няколко знака върху медалиона съвпадат с подобни знаци върху розетата. Нещо повече, те съобщават за съществуването в различни места на Североизточна България на подобни рунни комбинации: Y< (надпис на Венера до пещера в Мадара, по Г. Фехер), IYF (надпис от некропола Варна-2, по Ж. Аладжов) и др.        

От представените по-горе примери е ясно, че посочените знаци върху розетата от Плиска са били широко известни и използвани върху значителна част от територията около главните центрове на езическа България. тези знаци отговарят на главните планетарни богове на прабългарите, начело със Слънцето.

В статията е представено изследване върху прабългарските назнания на подвижните небесни светила-богове, съгласно рунните надписи върху бронзовата розета от Плиска и един от ранно-християнските надписи в солните рудници в с. Басараб – Северна Добруджа. Извършеният прочит на рунните знаци по розетата от Плиска е подкрепен с много названия на планети от близки и сродни на прабългарите народи. С помощта на намерените названия на планетите-богове е разчетен един цялостен надпис с руни от епохата на ранното християнство. Тези резултати показват, че преди християнизацията и възприемането на глаголицата и кирилицата, ранните българи са имали своя писменост, изградена на основата на т.н. донско-кубански (алано-касожки) рунни знаци.